с бяла селска блуза седеше до бюрото. Косата й беше вързана с бял копринен шал. Кожата на лицето й бе светла, посипана с лунички и когато се усмихваше, на бузите й се появяваха трапчинки.
— Имате вид на човек, изминал дълъг път — рече тя, когато приближих да се запиша в книгата.
— Барът работи ли?
— Ще работи веднага щом ви запиша и барманът застане на мястото си.
— Къде е той сега? — попитах аз. Трапчинките заиграха.
— Записва ви в книгата в момента.
— Добре тогава — ухилих се аз. — Ще побързам.
Свършихме с писането, момичето ми подаде ключа, попита за багажа, обясних й, че го нося на гърба си и се насочихме към бара. Настаних се на едно от столчетата, а тя мина от другата страна на плота и застана срещу мен.
— Какво ще поръчаш, приятел? — попита ме, като се опитваше да придаде на гласа си басови нотки и успяваше, доколкото може да постигне това едно двайсет и тригодишно червенокосо момиче със синьо- зелени очи.
Поръчах си джин с лимонов сок. Тя го разби сръчно, наля в чашата точната доза, а в шейкъра остана само лед. Помещението бе прохладно и тъмно. И както само в един добър бар насред следобеда беше и тихо. Наслаждавах се на студената течност, която се изливаше в гърлото ми.
— Знаете ли къде се намира „Невил Риълти Тръст“? — попитах аз.
— Разбира се. Имат малък офис на Отис Стрийт. Като излезете оттук, свивате в първата пресечка вляво и след това вдясно. Не може да не го видите. Има надпис на витрината. — Момичето се усмихна и отново трапчинките заиграха. Червеният цвят на косата й бе доста тъмен, вероятно можеше да мине и за кестенява. Падаше на меки вълни до раменете, където белият шал я прибираше от лицето й.
— С какво се занимават? — попитах аз. — Май търгуват със земеделски земи, а? Продажбата на недвижими имоти едва ли процъфтява тук.
— В момента да — усмихна се червенокосата широко. — Но много скоро нещата ще се променят. Тук, в долината, се работи по голям правителствен проект. Смятат да построят напоителна система с водата от реката и тогава цялата долина ще може да се напоява. Всички казват, че районът направо ще процъфти: ще дойдат фермери, туристи, търговци. Горим от нетърпение да стане по-скоро. Всяка седмица пристига по някой от Вашингтон и Сакраменто. И вие ли сте от тях?
— Не. Нямам кой знае какъв имот. Значи хората от „Невил Риълти Тръст“ купуват земи в очакване на процъфтяването.
— Земи ли? — учуди се момичето. — А, не. Тях ги интересуват правата върху водите. Тук се печелят добри пари от това. Правителството ще ги откупи, за да осъществи проекта, нали разбирате?
— Ясно де. „Невил Риълти“ ги купува за правителството, така ли?
— Ами да. Така мисля. Хората тук много се вълнуват от тия неща. Вие май не сте от държавните служители?
Поклатих глава.
— Така си и помислих — продължи тя. — Никак не приличате на човек, който работи за правителството. Бас държа, че сте от ония любопитните от Лос Анжелис. Доста се навъртат насам.
— Така ли? — попитах. — Какво общо има Лос Анжелис с всичко това?
— А, нали ги знаете ония с многото пари. Почне ли се нещо голямо, тутакси пристигат.
— Така си е — съгласих се аз. — Умеете да приготвяте питиета.
— Баща ми обичаше коктейли — обясни момичето. — Той построи това място.
— Добра работа е свършил. Да познавате някой от „Невил Риълти“?
— Всъщност не — поклати тя глава. — Те не са от Невил Вали. Пристигнаха преди около година и откриха кантора. Преди това там имаше магазин за храни. Търговията не вървеше и се принудиха да го продадат. Всички тук се надяват, че този проект ще промени изцяло живота им.
— Как се казвате? — попитах аз.
— Уенди. Уенди Клаузън.
Протегнах ръка.
— Приятно ми е да се запознаем, Уенди — рекох.
Момичето стисна ръката ми и лицето й грейна.
— За мен е истинско удоволствие, мистър Марлоу.
Благодарих й за хубавото питие, за това, че си побъбрихме, и тръгнах на посещение при „Невил Риълти Тръст“. След сумрачния салон жегата навън ми се стори гъста и лепкава, жестока и неумолима, повече от бездушна. На потъналата в сън главна улица не срещнах жива душа, свих наляво и на следващата пресечка вдясно. Единственото живо същество, което видях, бе пъстро коли с бяло коремче, заспало на прага пред железарския магазин.
Край кантората на „Невил Риълти Тръст“ на посипаната с чакъл площадка за паркинг бяха спрели две коли: камионче „Форд“ и сива лимузина „Мъркюри“. Черен буик не видях. Голямата витрина отпред съдържаше един-единствен артикул: златни букви с готически шрифт върху огромна черна табела. На стъклената врата бе монтирано малко звънче, което весело оповести, че съм пристигнал. В стаята имаше двама души: румена дебелана с полепнала по тялото блузка на цветя и мъж с остри черти, издадена напред брадичка и лъскава черна коса. Изглеждаше доволен като влечуго, дето само в такава адска жега се пробужда за живот. Големият вентилатор в ъгъла май напразно се хабеше.
Застанах пред бюрото на дебеланата. Тя обърса лице с бродирана кърпичка и вдигна очи от разтворения пред нея регистър.
— Мога ли да ви услужа? — попита тя, макар че тонът й подсказваше, че съвсем няма подобно намерение.
— Искам да си купя малко земя.
Жената поклати глава, колкото и усилия да й струваше, и отново обърса лице. Кърпата бе подгизнала дори повече от блузата.
— В момента няма какво да предложим. Съжалявам.
— Не може ли тогава водно право? — Не че имах представа какво означават тези думи, просто въпросът ми се стори уместен.
— Нямаме водни права.
На другото бюро оня с щръкналата брадичка се взираше в някакъв чертеж. Изглеждаше погълнат от заниманието си, само дето ушите му като радари следяха разговора ни.
— Така ли? — придадох си аз изненадан вид. — Чух, че притежавате водни права из цялата долина.
— Нямаме за продан — каза жената. От усилието да ми отговаря май й ставаше още по-горещо.
— Да, разбирам. А собственикът на фирмата тук ли е?
Мъжът се облегна на стола си и се поизвърна към мен.
— Не продаваме нищо, приятел. Ти май не разбра добре.
— Чудно наистина — рекох аз. Опитвах се да изглеждам като магнат, готов да хвърли трийсет милиарда долара, все едно за какво.
— Е, хубаво — обади се отново онзи. — Престани да се чудиш. Я по-добре отлитай.
Погледнах изненадано.
— Как да отлитам?
— Ей така, обръщаш се и да те няма. И без това си имаме доста работа в тая жега.
— Чудя се как така още не сте фалирали.
Завъртях се на пета и с решителна крачка напуснах кантората. На отсрещния тротоар видях бръснарница, а до нея дрогерия. През витрината зърнах да проблясва машина за газирани напитки. Прекосих улицата и влязох вътре. В единия край на мраморния плот наистина бе инсталирана голяма машина за газирани напитки с няколко кранчета за сокове. Вентилаторът на тавана бавно се въртеше и резултатът беше почти незабележим. Продавачът стоеше близо до машината със скръстени ръце и поглед, зареян към улицата. Нисък и сух, той бе с почти плешива глава и само няколко кичура коса бяха полепнали по темето му. Поръчах си един лимонов сок със сода и малко джин. Мъжът размеси напитките във висока чаша и я постави пред мен върху малка хартиена подложка. Побутна към мен и кутия със сламки, оттегли се до
