— Главорез като него едва ли е способен на подобно нещо.
— Знам го какъв е, но е способен да обича. И наистина ме обича.
— А ти?
— Дали го обичам? Не, струва ми се. Но не би било трудно. Еди е силен мъж. Богат е. Има и връзки. Малко неща могат да го уплашат.
— Само дето е мошеник над мошениците.
— Вероятно, но я си представи да си на мое място, съвсем сама, уплашена, при това жена. Предлагат ти се власт, връзки и пари и като че ли това е напълно достатъчно.
— А аз?
Тя замълча и отново потърка ръката ми о бузата си.
— Ти си нещо друго, Марлоу.
Нямах какво повече да кажа. Извадих цигара от лакираната кутия, запалих я и я подадох на Вивиан. Взех и за себе си. Лежахме мълчаливо и пушехме.
— Значи според теб е при Симпсън? — попитах.
Тя смукна дълбоко и изчака димното облаче да се издигне нагоре.
— Не зная. Боя се, че наистина е така.
— Разкажи ми нещо за него.
Тя отново бавно вдъхна дим от цигарата.
— Той е… най-странният човек, когото познавам. Играе голф на собственото си игрище, само той, партньорът и биячите от охраната.
— Ония момчета с тъмните костюмчета. Вече се срещнах с някои от тях.
— Те навсякъде го следват.
— Страхотно.
— Женил се е няколко пъти. Предпочита момиченца, но бързо му омръзват. И все у дома му ги доставят. А, да, и да са минали медицински преглед.
— Виждаш ли аз колко съм лесен.
— Мда.
— Според теб Симпсън те е накарал да настаниш Кармен при Бонсентир, та той да му я препрати.
— Не знам — рече Вивиан. — По-скоро страх ме е да узная. Все се надявах, че Еди ще може да го уреди.
— Близък ли е с Бонсентир?
— Симпсън ли? Да. Нещо повече, той е зависим от него, поне така мисля.
— Зависим ли?
— Той е негов лекар, но изглежда, и негов изповедник, едновременно лекар и свещеник.
— И Еди нищичко не ми каза, защото ти си го предупредила да си мълчи.
— Да. Ако Рандолф заподозре, че някой е пропял, не се знае как ще реагира. Не само защото е отмъстителен. Просто той е толкова богат, толкова неописуемо богат, че прави каквото си пожелае, без да се замисля, само защото всичко му е позволено.
— Радвам се за него. Предпочитам обикновените богаташи като теб. Ще заминем ли за Таити да си построим приказен замък?
— Колко жалко, че не можем да го направим. Но поне мога да си мечтая.
— Следи ме някакъв с черен буик. Имаш ли представа кой може да е?
Тя замръзна.
— Боже Господи! Ами ако е Рандолф?
— Аз ще се погрижа за Рандолф. Ще му се стори, че го връхлита лавина.
— Ами ако не е той?
— Нищо чудно и Еди да е. Или пък ченгетата, макар че рядко им се случва да използват такива коли. А може би доктор Клод е благоволил да даде подобно нареждане. Или пък членка на клуба „Почитатели на Марлоу“, дето събира кураж да ми поиска автограф.
— Ще се грижиш ли за мен, Марлоу?
— Разбира се. Смятам да намеря и Кармен. И бездруго ми омръзнаха шахматните задачи.
17
В Сайпръс Клъб вечерта бе в разгара си. Отвори ми портиер, облечен като адмирал от югославската флота, и аз пристъпих в напрегнатата атмосфера на игралната зала. Кимнах на момичето от гардероба, но не оставих шапката си. В голямата зала около маси с ниско спуснати абажури се бяха събрали играчите. Всеки от тях внимателно следеше какво става, сякаш присъстваше на хирургическа операция. Никой не повишаваше глас, чуваха се само монотонните реплики на крупиетата, потракването на чиповете и свистенето на рулетката. Все съм се чудил защо хората играят комар, след като видимо толкова малко се забавляват.
Влязох в бара и си поръчах едно бакарди.
— Еди да е тук? — попитах бармана.
— Не познавам такъв, драги.
— Разбира се, че не го познаваш — съгласих се аз. — Откъде ще си чувал за Еди Марс. Та той да не е собственик на тая обирджийска дупка. Защо ти е да знаеш кой е собственикът. Ти просто работиш тук.
— Ако пък случайно знам кой е Еди, кой се интересува от него?
— Марлоу.
Човекът затърка енергично плота.
— Ако случайно попадна на някой, дето познава Еди, ще му спомена за теб.
— Хубаво ще направиш.
Барманът се отдалечи. Обърнах се да погледам залата. Някакъв дългуч с тънки мустачки залагаше хилядарки на масата за бакара и бързо ги губеше. Очевидно беше пиян, лицето му бе здравата почервеняло. Платиненоруса дама с визонена наметка и дълго цигаре го теглеше за ръкава и плачеше. Онзи въобще не й обръщаше внимание. Машинално поставяше поредната хартийка с лика на Вашингтон, изпращаше я с поглед и вадеше следващата от тъничък портфейл, който измъкваше от вътрешния джоб на сакото си. Най- сетне русокосата го наруга, пусна ръката му и излезе. Мъжът не я и погледна.
Не усетих кога барманът е приближил.
— Май по-лесно щеше да му е да изпрати чек на Марс — кимнах аз и посочих дългуча.
— Ами като не се сеща… Мистър Марс ви чака.
Обърнах се и наистина пред мен стоеше Еди Марс в един от сивите си костюми. Връзката беше пак сива, но този път иглата бе със сапфир.
— Търсил си ме, храбрецо.
— Трябва да поговорим.
Марс кимна и се настани на столчето до мен. Изчака пръв да заговоря.
— Бях при Вивиан — рекох аз. Лицето на Марс остана невъзмутимо.
— Разказа ми каквото знае за Кармен и Бонсентир, за Симпсън и за това как си щял да й помогнеш, защото я обичаш.
— Доста неща ти е казала.
— Така е. Здравата е закъсала и това я плаши. Търси помощ.
— Защо ми казваш всичко това? — попита Марс. Извади цигара от сребърна табакера. Барманът приближи и поднесе огънче.
— Мене, ако питаш, тоя път сме от една и съща страна. Искам да разбера какво знаеш и ти.
Марс се усмихна.
— Чудесна двойка сме, няма що.
— Аз също не съм във възторг, Еди, още повече че изобщо не те харесвам. Но ако имаш информация, която мога да използвам, няма да откажа.
— Поне не го увърташ. Хубаво е да знаем с какво разполагаме.
— Разправи ми онова, което знаеш.
