Може би сън

— Ти видя ли я?

— Да.

— Кармен… — Тя замълча, взе си цигара от лакираната кутия до нея, захапа я и леко се наведе към мен. Поднесох й запалената клечка и после я пуснах в сребърния пепелник.

— Какво Кармен? — попитах.

— Жената е имала телефонния й номер.

— Или пък твоя.

— Не си давам телефона на хора, дето биха го записали на кибрит. Сигурно е Кармен.

— Някакви предположения?

Вивиан поклати глава, отново отпи, напълни дробовете си с дим от цигарата и бавно го издуха. Помълчахме известно време. Вивиан изпи чашата до дъно и ми я подаде. Налях й нова доза.

— Повече уиски, моля — рече тя. — На всяка цена трябва да се напия.

Подадох й чашата и повъртях своята в ръце, додето заговори.

— Нали не мислиш… — Тя млъкна, загледана в питието си, преди да го излее в гърлото си. След малко направи нов опит. — Нали не мислиш, че Кармен… може да е…

— Може да е убила жената ли?

— Или пък да е помогнала някому. Въпросът увисна между нас в крещящата тишина.

— Ти най-добре я познаваш — обадих се аз. — Способна ли е на това?

Вивиан сви рамене. Лицето й бе неестествено изопнато, а бръчките около устата сякаш се бяха врязали още по-дълбоко в бледата й кожа. Спомних си как веднъж заварих Кармен в леглото си съвсем гола и как я изгоних.

Устата й се разтвори леко и между зъбите се процеди слаб съскащ звук. Тя не ми отговори. Отидох в кухничката, извадих шотландско уиски и газирана вода и приготвих питиетата. Нямах нищо наистина ободряващо като, да речем, нитроглицерин или дестилирано дихание на тигър. Когато се върнах, видях, че не е помръднала. Съскането бе спряло. Очите й отново бяха безжизнени. Устните започнаха да се изкривяват в усмивка. После тя внезапно седна, отметна завивките и протегна ръка.

— Дай.

— Първо се облечи. Нищо няма да ти дам, додето не се облечеш.

Сложих двете чаши на масичката за карти, седнах и запалих нова цигара.

— Хайде. Няма да те гледам.

Извърнах глава. В следващия миг отново долових съскат, остро и неочаквано. Толкова се стреснах, че отново я погледнах. Седеше си гола, подпряла се на ръце, с полуотворена уста, а лицето й пребеляло като оглозган кокал. Имаше нещо в безизразните й очи, нещо, което не бях виждал в очите на друга жена…

Накрая си тръгна, но никога не забрави, че съм я отблъснал.

— Виждал си я — обади се Вивиан. — Не е съвсем наред. Може да си е доставяла екзотични напитки, да ги е смесвала в очакване да падне голям смях…

Вивиан не довърши.

— Да? — подканих я аз.

— А на следващия ден да не помни нищо. И двамата замълчахме.

— Знам ли — рекох. — Трудна работа е малко момиче само да се справи с такава тежка задача.

Нищо чудно обаче да е присъствала. Кой да ти каже.

— Трябва да я откриеш, Марлоу.

— Тъй ли? Ами ако някой вземе да ме подсети, може и да успея.

— Какво да те подсети?

— Къде да я търся. Как се озова при Бонсентир. Каква е връзката с Рандолф Симпсън. Защо ме държеше настрани от цялата работа под предлог, че Еди Марс ще се погрижи за всичко. И какво, по дяволите, търсиш при Еди Марс. Това ми кажи.

Цяла минута тя ме фиксира с гневен поглед, сетне лицето й затрепери и тя се разплака.

— Прегърни ме, Марлоу, дяволите да те вземат. Просто ме прегърни.

Седнах на кушетката до нея и я притеглих към себе си. Тя се притисна към мен и хълцайки, зарови лице на гърдите ми. Тялото й се тресеше, сякаш всяко ридание се изтръгваше против волята й. След около пет минути, които ми се видяха кратки почти като Трийсетгодишната война, тя започна да се успокоява. Хлипаше все по-рядко и постепенно притихна. Все така притискаше лице към гърдите ми, без да отпуска ръце. Накрая изви глава и ме целуна. Този път не се преструваше. Отвърнах на целувката й.

Без да отделя устни от моите, тя прошепна:

— Да, да…

Не се чух да казвам „не“.

Когато всичко свърши, останали без дъх, се отпуснахме на тясната кушетка, твърде недостатъчна за двама души, единият от които близо деветдесеткилограмов.

— Питам се понякога — промълви Вивиан — защо точно аз. Защо точно аз трябва да се грижа за това извратено дете.

— Вероятно защото няма кой друг.

Младата жена бе сгушила глава в гънката на ръката ми.

— Винаги е била… откачена. Още от малки, когато носехме къси роклички, тя се държеше някак неестествено, сякаш по рождение носеше покварата в душата си.

— Някой опитвал ли се е да я лекува?

Уловила пръстите на ръката ми, тя ги притискаше от време на време до бузата си.

— Водила съм я в Европа, в различни санаториуми, частни болници, при най-добрите психиатри. Тя си остана едно непълноценно дете. Вероятно причината е у майка ми или в смесването с кръвта на Стърнуд. Бяхме съвсем малки, когато мама почина. Татко никога не говореше за нея.

— Най-накрая вдигна ръце от Кармен и реши да се отървеш от нея.

— И аз имам право на свой живот, Марлоу. Искам да обикна някого, да се освободя от грижата за Кармен.

— И затова я натресе на Бонсентир, оня с иглите, хапчетата и яките мъжаги от охраната.

— Да. И не се срамувам от това. „Рестхевън“ се ползва с добро име, а доктор Бонсентир е специалист по душевни разстройства, свързани със сексуални проблеми.

— А, не се съмнявам. Та как го откри? Тя промърмори нещо, което не разбрах.

— Не чух.

— Рандолф Симпсън — изрече тя неестествено високо поради напрежението.

— Ясно. Стар семеен приятел.

— Баща ми се познаваше с него. На младини имали общи сделки със семейството му.

— Първия път отрече, че го познаваш.

— Той настояваше за анонимност.

— Сигурно.

— Да ти кажа право, той ме стряска малко. Поръча ми да не казвам на никого, че ми е помогнал за Кармен и когато ти ме попита, просто се уплаших.

— Мислиш ли, че Кармен е при него?

— Не зная. — Тя въздъхна на пресекулки. — Вероятно не искам да знам.

— Какво общо има Марс?

— Помолих го да открие къде е Кармен.

— И той се съгласи?

— Да. И преди ми е помагал за Кармен. Знае я каква е.

— И какво ще спечели?

— Нищо. Просто ще ми направи услуга.

— Типове като Марс не правят услуги. Той очаква нещо.

— Колкото и да не ти се вярва, Еди Марс ме обича.