принадлежности на Сюзън все още стояха на рафтчето. Подсуших се, облякох си синьо-бяла горна фланела, бели памучни панталони и бели мокасини. Хвърлих поглед към пистолета си. който лежеше на бюрото. „Майната му!“ Чист, уморен и невъоръжен поех по коридора обратно към бара и седнах да пия бърбън.
14
На следващата утрин се събудих в осем и петнайсет и се чувствувах като неуспял самоубиец. Никой не бе спал в другото легло. Станах в девет без двайсет и се дотътрих до банята, където взех два аспирина и още един душ. В девет и петнайсет тръгнах уверено, но бавно към кафенето и изпих два двойни портокалови сока и три чаши силно кафе. В десет без десет закрачих обратно към стаята си не така уверено, но все още бавно и набрах телефонната служба.
Беше се обаждала Пам Шепърд и щеше да позвъни отново.
— Тя каза, че е спешно, Спенсър.
— Благодаря ти, Лилиан. Дай й този номер, когато се обади пак. — Оставих слушалката и зачаках.
Телефонът звънна след десет минути.
— Спенсър — казах аз.
— Имам нужда от помощ — беше тя. — Трябва да говоря с теб.
— Говори — казах.
— Не желая да разговарям по телефона. Необходимо е да те видя и да бъда с теб, докато разговарям. Изплашена съм. Не зная на кого друг да се обадя.
— Добре, идвам при теб.
— Недей, ние вече не сме там. Знаеш ли къде се намира плантацията Плимът?
— Да.
— Ще те чакам там. Спусни се по главната улица на селото. Ще те видя като идваш.
— Добре, тръгвам веднага. По обяд ли ще се срещнем?
— Да. Никой не бива да ме открие. Не казвай никому, че ще ме виждаш. Не позволявай да те проследят.
— Не би ли могла да ми намекнеш какъв е проблемът ти?
— Не — отвърна тя. — Нека да се срещнем на уреченото място.
— Аз ще бъда там.
Прекъснахме разговора. Беше десет и трийсет. Пътуването до Плимът нямаше да ми отнеме повече от половин час. Дрехите на Сюзън бяха все още в килера. Тя щеше да се върне за тях и за комплекта гримове. Била е страхотно разярена, за да си тръгне така. Вероятно е ангажирала стая в друг мотел. А може би дори друга стая в този. Бих могъл да почакам около час. Може би тя ще се върне за дрехите си. Извадих някакви канцеларски принадлежности и пощенски плик от чекмеджето на писалището, драснах една бележка, запечатах я в плик, а отгоре написах името на Сюзън. Взех от банята козметичната чантичка на Сюзън и я поставих на писалището. Подпрях писъмцето на нея и се отпуснах на стола до вратата на банята.
В единадесет часа и тринадесет минути някой почука тихо на моята врата. Станах и влязох в банята като застанах извън полезрението зад отворената врата. Още едно почукване. Изчакване. А после, някакъв ключ в ключалката. През процепа между пантите на вратата в банята успях да видя как вратата на мотелската стая се отваря. Сюзън влезе вътре. Може би трябваше да вземе ключа от писалището. Вероятно ще каже, че е загубила своя. Тя изчезна от погледа ми по посока на писалището, където се намираше писмото. Чух как разкъсва плика от единия му край. Бележката звучеше така: „В банята се спотайва някакъв конски задник. Нужна е целувката на прелестна жена, за да се превърне отново в красив принц.“
Аз пристъпих иззад вратата и влязох в стаята. Сюзън остави бележката, обърна се и ме видя. Тя прекоси стаята, без да промени израза си, и бегло ме целуна по устата. После отстъпи назад и ме заразглежда съсредоточено. Поклати глава.
— Не става — каза. — Ти продължаваш да си бъдеш конски задник.
— Това беше целувка с ниска електрическа сила. — отвърнах аз. — Превръщането на конския задник в красив принц е задача с голяма интензивност.
— Ще опитам отново — рече тя. И тя ме обгърна с двете си ръце, и силно ме целуна по устата. Целувката продължи, превърна се в нещо повече и се отпусна в беззвучна следкулминационна унесеност. Без прекъсване на целувката. Отблизо можех да видя все още затворените очи на Сюзън.
Аз отлепих устните си от нейните и попитах:
— Ходи ли ти се до плантацията Плимът?
Сюзън отвори очи и ме погледна.
— Където и да е — отговори. — Ти си все още конски задник, но си моят конски задник.
Аз отвърнах: „Обичам те.“
Тя притвори очите си отново и сгуши за миг лице в ямката между шията и рамото ми. После изправи главата си назад, отвори очи и кимна с глава.
— Добре, принце — пророни. — Да тръгваме към Плимът.
Дрехите ни представляваха пръснати купчини по пода и докато ги разпределихме и се облякохме, стана обяд.
— Закъсняваме — казах аз.
— Бързах, колкото можех — отвърна Сюзън.
Тя нанасяше червилото си пред огледалото, наведена над тоалетната масичка.
— Бяхме бързи — казах. — За половин час конският задник се превърна в красив принц. Мисля, че това отговаря напълно на известното определение за бързака.
— Ти си единственият, който бърза, за да видиш плантацията Плимът. При възможността за избор между чувственото удоволствие и връщането в историята, аз бих предсказала различно решение от твоя страна.
— Трябва да се срещна с някого там и ако ти си с мен, това би могло да ми помогне. Вероятно по-късно бихме могли да преразгледаме избора.
— Готова съм — каза тя.
Излязохме от стаята и се отправихме към колата. Докато пътувахме по шосе номер 3 към Плимът, аз разказах на Сюзън малкото нещо, което знаех за причината, поради която отивахме там.
— Тя няма ли да изпадне в паника, когато се покажа с теб? — попита Сюзън. — Струва ми се, че наистина спомена нещо за „сам“.
— Ние няма да влезем заедно — отвърнах аз. — Когато я открия, ще й обясня коя си и ще те представя. Ти ходила ли си в плантацията преди?
Тя кимна.
— Е, добре, тогава ти просто ще тръгнеш по главната улица малко пред мен и ще се помотаеш, докато те извикам.
— Вечната женска участ — отвърна тя.
Аз изсумтях. Някакъв знак отляво сочеше шосето за плантацията Плимът и аз свърнах по него. Пътят се извиваше през някаква ливада към боровата гора. Зад боровете се показа място за паркиране на коли с будка за билети в единия му край. Паркирах колата, а Сюзън слезе и тръгна напред, купи билет и прекоси входа. Когато тя се загуби от погледа ми, аз излязох и направих същото като нея. Зад павилиона за билети имаше някаква недодялана сграда с магазин за подаръци, закусвалня и информационна служба. Аз продължих покрай нея и по меката алея между високите борове се запътих към самата плантация. Преди години прочетох голямата книга на Самюъл Елиът Морисън върху американската история, увлякох се и пропътувах Изтока през периода на колониалните реставрации. Уилямсбърг е най-смайващият, а Стърбридж е величествен, докато плантацията Плимът винаги е малко удоволствие.
Заобиколих кривата покрай административната сграда и съзрях къщата, изградена от груби тъмни греди, оградата от колове около малкия град и морето отвъд нея. Районът беше изцяло обграден с дървета и ако човек е наблюдателен, той не би могъл да забележи и следа от двайсети век. В случай че не си внимателен и погледнеш съвсем отблизо, ще видиш ресторанта на Бърт и нечий мотел по продължение на брега. И всеки път, когато идвах, аз успявах за миг да се върна назад към малката група от ревностни християни в американската пустош на седемнадесети век и да изпитам тяхното чувство на самота, нищожни, отдалечени
