и непоколебими в обширните гори.
Върху покрива на дървената къща различих Сюзън, която разглеждаше селото, скръстила ръце на парапета. Отново се залових за работа, изкачих се на хълма, подминах къщата и влязох в плантацията. Имаше една-единствена улица, тясна и набраздена, която се спускаше към океана. Къщи със сламени покриви от двете страни на пътя, зад тях градините с подправки, някакъв добитък и хора, облечени в колониални костюми. Много деца, много фотоапарати. Аз се спуснах бавно по хълма, давайки на Пам Шепърд предостатъчно време да ме забележи и да се убеди, че не ме следят. Изминах улицата по цялата й дължина и започнах да се връщам. Когато отминах къщата на Майлс Стандиш, Пам се показа на вратата с големи слънчеви очила и пристъпи до мен.
— Ти си сам.
— Не, с мен е една моя приятелка — важно беше да спомена, че е жена.
— Защо? — попита тя. Очите й бяха широко отворени и тъмни.
— Ти си в беда и вероятно тя би могла да помогне. Тя е първокласна жена. А аз имам впечатление, че напоследък ти не си падаш много по мъже.
— Мога ли да й се доверя?
— Да!
— Мога ли да ти вярвам?
— Да!
— Предполагам, че ти не би казал подобно нещо, ако то не е истина, нали?
Тя носеше избелели тъмносини панталони и комбо-яке върху смешна разноцветна тениска. И сега тя изглеждаше така безукорна и спретната, и свежа-от-душа-и-тоалетната-масичка, както и последния път, когато я видях.
— Не, не бих го направил. Хайде, ще те представя на моята приятелка, а после можем да отидем някъде и да поседнем, и вероятно, да пийнем или да закусим, или и двете и да поговорим за това, за което ти искаш.
Тя се огледа наоколо, като че ли искаше да се втурне в една от сламените къщи и да се скрие на тавана. После пое дълбоко въздух и каза:
— Добре, но не бива да ме виждат.
— Кой да те види?
— Всеки, всеки, който може да ме познае.
— Добре, ще вземем Сюзън и ще отидем на закътано място.
Аз тръгнах обратно по улицата към вратата на грубо построената къща, а близо до мен Пам Шепърд като че ли се опитваше да стои в сянката ми. Сюзън Силвърман ни посрещна до върха на хълма. Кимнах й и тя се усмихна.
— Пам Шепърд — казах. — Сюзън Силвърман.
Сюзън подаде ръката си и се засмя.
Пам Шепърд отвърна: „Здравейте“. Аз продължих:
— Хайде, ще се върнем при колата.
В колата Пам Шепърд заговори Сюзън.
— Сюзън, вие също ли сте детектив?
— Не, аз съм съветник при ръководството на висшето училище „Смитфийлд“ — отговори Сюзън.
— О, така ли? Трябва да е много интересно.
— Да — потвърди Сюзън. — Интересно е. Понякога е уморително като повечето неща, но на мен ми харесва.
— Аз никога не съм работила — каза Пам. Винаги съм била вкъщи с децата.
— Но това също би трябвало да е интересно — продължи Сюзън. — И изморително. Аз никога не съм имала възможност да се занимавам с това.
— Не сте ли омъжена?
— Сега не съм. Преди известно време се разведох.
— А деца?
Сюзън поклати глава, а аз стигнах до паркинга при Бърт.
— Познаваш ли някого в този град? — попитах Пам.
— Не.
— Е добре, тогава това място би трябвало да бъде сравнително сигурно. То няма вид на място, което хората от Кейп биха посетили с колите си.
Ресторантът на Бърт беше двуетажна сграда от стари потъмнели от времето дъски, ориентирана към океана. Залата за хранене във вътрешността беше светла, приятна, задушевна и не много пълна. Ние седнахме до прозореца и се загледахме във вълните, които идваха и си отиваха. Сервитьорката се приближи. Сюзън отказа питие. Пам Шепърд си поръча коктейл от уиски и мента с лед. Аз си поръчах наливна бира. Сервитьорката обяви, че нямат такава.
— Научих се да се справям с разочарованието — отговорих й аз.
Тя предложи да ми донесе бутилка „Хайнекен“. Отвърнах й, че става. Менюто се свеждаше главно до пържена морска храна. Не беше от любимите ми блюда, но и най-лошото, което някога съм опитвал, беше прекрасно. Поне не включваха неща като бургер „Джон Олдън“ и супа „Пилигрим“.
Сервитьорката донесе питиетата и взе поръчката ни за храна. Отпих от моя „Хайнекен“.
— И така, мисис Шепърд — казах. — Какво има?
Тя се огледа. Наблизо нямаше никой. Тя отпи от своя коктейл.
— Аз… аз съм замесена в убийство.
Кимнах с глава. Сюзън седеше тихо, кръстосала ръцете си на масата пред нея.
— Ние… имаше… — тя пое следващата глътка от коктейла. — Ние ограбихме една банка в Ню Бедфорд и пазачът на банката, възрастен мъж с червеникаво лице, той… Джейн го застреля и той е мъртъв.
Очевидно приливът се отдръпна. Отпечатъкът му беше очертан от неравна линия водорасли и плавеи, и случайни парчета боклук близо до ресторанта. Много по-чисто от пристанището на Ню Харбър. Чудех се какво представлява плавея. Трябва да го разгледам, когато се прибера вкъщи, някога. И стоките, изхвърлени на брега.
— Коя банка? — попитах.
— Бристъл Секюрити — отвърна тя. — На улица „Кемптън“.
— Разпознали ли са те?
— Не знам. Аз носех слънчеви очила.
— Добре е като начало. Свали ги.
— Но…
— Свали ги, те вече не са маскировка, те са доказателство за самоличност.
Тя ги докосна бързо, свали ги и ги сложи в чантичката си.
— Не в твоята чанта, дай ми ги.
Тя ми се подчини и аз ги пуснах в чантата на Сюзън Силвърман.
— Ще се отървем от тях, щом си тръгнем — отговорих й.
— Изобщо не ми е хрумнало — рече тя.
— Да, вероятно ти нямаш необходимия опит в кражба и убийство. С времето ще се почувствуваш по- добре.
— Спенсър — рече Сюзън.
— Да, знам. Съжалявам — отвърнах й.
— Аз не знаех — каза Пам Шепърд. — Не знаех, че Джейн наистина ще стреля. Аз просто тръгнах. Струваше ми се… струваше ми се, че съм длъжна. Те ме подкрепиха и всичко останало.
Сюзън кимаше.
— И ти чувствуваше, че трябва да ги подкрепиш. Всеки би го направил.
Сервитьорката донесе яденето — салата от раци за Сюзън, задушени омари за Пам и моето рибно блюдо. Поръчах си още една бира.
— Каква беше целта на кражбата? — попита Сюзън.
— Нуждаехме се от пари за оръжие.
