Мейси взе пазарската чанта, скочи долу и отиде до кабината, където седеше Пауърс. Подаде му парите и се върна при задната врата.
— Какво мислиш, Спенсър, тук добре ли е да направим размяната?
Ние бяхме отстрани, почти зад ресторанта.
— Разбира се — казах аз. — Тук е добре. Изглежда чисто. Никой не ни обръща внимание. Тук по цял ден товарят и разтоварват.
Мейси кимна, Джейн докара на заден ход синьо камионче, паркира го така, че задната му част да е до задната част на камиона на Пауърс, излезе от него и отвори задните врати. Аз отидох към предната част на камиона, където стояха Пам и Хок.
— Хок — казах тихо. — Ченгетата сега ще дойдат. Работата е нагласена.
Мейси, Роуз и Джейн се готвеха да преместят един сандък с пушки от големия в малкия камион.
— Хок — извика Мейси. — Няма ли да ни помогнете със Спенсър?
Хок мина тихо пред камиона и изчезна. Сложих ръце в джобовете си.
— Не се отделяй от мен — казах на Пам Шепърд.
От един камион изскочиха с пушки Силвия и Макдърмът заедно с двама щатски полицаи.
Джейн изпищя: „Роуз“ и пусна своя край на сандъка. Бръкна в джоба на шлифера си и извади пистолет. Силвия го изби от ръката й с цевта на пушката си и тя се сви на две, притискайки ръката си. Роуз каза: „Джейн“ и я прегърна. Мейси започна да се измъква настрани и попадна на мушката на револвера на Боби Сантос, който го притисна до врата му. Кинг Пауърс не помръдна изобщо. Клаус и трима полицаи от Челси минаха от другата страна на камиона и отвориха вратата. Единият от полицаите от Челси — дебелак с пиянски нос, се пресегна и го измъкна за предницата на сакото. Пауърс нищо не каза и не направи; само ме погледна.
— Не се крий, виждам те — казах аз на Кинг, взех за ръката Пам Шепърд и си тръгнах.
В седем часа бяхме в закусвалнята за деликатеси на Тремонт стрийт и си поръчахме яйца с нарязано месо и зеленчуци, печен хляб и топено сирене. Гледахме дъжда на улицата.
— Защо предупреди черния? — попита Пам Шепърд, докато мажеше хляба си със сиренето. Тя не яде от яйцата, което показваше колко разбира от закуски.
Сервитьорката дойде и сипа и на двамата още кафе.
— Не знам. Познаваме се отдавна. Той се биеше по същото време, когато и аз. Понякога тренирахме заедно.
— Но не е ли той един от тях. Не е ли биячът на тези хора?
— Да.
— Това няма ли значение? Искам да кажа, че ти го остави да се измъкне.
— Познавам го отдавна — казах аз.
27
Още валеше, когато се върнахме с колата в моя апартамент да приберем нещата на Пам. Продължаваше да вали и когато тръгнахме към Хайанис в осем и половина. Има една радиостанция в Бостън, която пуска джаз от 6 сутринта до 11. Обърнах на тази станция. Пееше Кармен Макрий.
Дъждът се беше усилил и така се удряше в предното стъкло, като че ли смяташе да остане там. Покривът ми пропускаше в единия ъгъл и на задната седалка капеше.
Пам Шепърд седеше тихо и гледаше навън през страничното стъкло на колата. Записът на Кармен Макрий беше последван от албум на Лий Уайли, който пееше в съпровод на корнета на Боби Хакет и пианото на Джо Бушкин „Сладката птица на младостта“. Движението по шосе № 3 не беше голямо. Нямаше много желаещи да посетят носа в една дъждовна сутрин в средата на седмицата.
— Когато бях малък — казах аз, — обичах да пътувам с кола в дъжда. Винаги изглеждаше толкова независимо от външния свят, толкова интимно.
Седяхме в топлата кола и музиката свиреше, а останалата част от света беше навън, в дъжда. Мокра и зъзнеща.
— Всъщност още ми харесва — казах аз.
Пам Шепърд продължаваше да гледа навън през страничното стъкло.
— Как мислиш, дали всичко свърши? — попита тя.
— Кое?
— Всичко. Банковият обир, неприятностите на Харви, необходимостта да се крия, страхът? Ужасният начин, по който се чувствам?
— Мисля, че да — казах аз.
— Какво ще стане с Харви и с мен?
— Зависи. Мисля, че двамата с него можете да направите така, че нещата да тръгнат по-добре, отколкото са били досега.
— Защо?
— Любов. Във вашата връзка има любов.
— Лайняна работа — каза тя.
— Не е лайняна работа. Любовта не решава всичко и не е единственото важно нещо, но тя дава голям начален тласък на всичко останало. Ако има любов, тогава има и основа да се започне нещо.
— Това са романтични сантименталности — рече Пам Шепърд. — Повярвай ми, Харви ми е проповядвал евангелието на любовта кажи-речи цели двайсет години. Това са глупости. Повярвай ми, така е.
— Не, не е така. Ти си имала лоши преживявания и поради това си мислиш, че това е единственото, което можеш да преживееш. И ти, и Харви еднакво грешите. Това, че не се е получило, не значи, че няма да се получи. Ти си интелигентна и с характер. Можеш да се подложиш на терапия. Може би ще успееш да накараш и Харви да го направи. Възможно е, след като разговаряш за своите неща с някой интелигентен човек, да решиш все пак да разкараш Харв. Но тогава ще знаеш истинските причини, поради които го правиш, не защото мислиш, че си фригидна, нито защото той мисли, че си фригидна. И ако решиш да разкараш Харв, ще имаш някакви други възможности, освен да се чукаш с потни пияници в евтини долнопробни хотели или да живееш във феминистка комуна с две кукувици.
— Толкова грозно ли е?
— Разбира се, че е толкова грозно. Човек не се чука, за да доказва разни неща. Чука се, защото му харесва чукането, или този, с когото го прави, или и двете. За предпочитане е последното. Някои хора дори наричат това правене на любов.
— Знам — рече тя. — Знам.
— Или двете глупави патки, с които си се сближила. Те са дървени философки. Те нямат почти нищо общо с живота. Имат незначително отношение към фалическата власт и моделите на господство или ликвидирането на старци в името на неща от този род.
Тя престана да гледа през прозореца и се обърна към мене.
— Защо се гневиш толкова? — попита тя.
— Не знам точно. Торо казва на едно място нещо за преценяването на стойността на нещата, според това колко живот е трябвало да изразходва, за да получи дадено нещо. Ти и Харв не си знаете истинската цена. Пестеливост, предполагам. Това оскърбява моето чувство за пестеливост.
Тя се разсмя и поклати глава.
— Бога ми, харесваш ми — рече тя. — Много ми харесваш.
— Беше само въпрос на време — отвърнах.
Тя се загледа отново навън през прозореца и през по-голямата останала част от пътя ние мълчахме. Не го бях казал както трябва. Може би Сюзън би могла. Може би никой не би могъл. Може би приказките, така или иначе, нямат особен ефект.
Пристигнахме в мотела малко след десет часа и заварихме Сюзън в барчето да пие кафе и да чете „Ню Йорк таймс“.
— Добре ли мина? — попита Сюзън.
— Да, точно така, както трябваше.
— Той предупреди един от тях — рече Пам Шепърд, — и онзи избяга.
