на „Бела“, върнах папката там, откъдето я бях взел. После си тръгнах. Невредим. За пореден път.
36
Станах рано, още преди жегата да притисне града, и пробягах осем-девет километра из Ламар под сянката на дърветата. Върнах се в мотела, взех душ, избръснах се, закусих добре, взех си допълнително кафе, затворих се в стаята, седнах на леглото и развъртях телефоните.
Първото ми обаждане целеше да открие началника на отдел „Убийства“ в бостънския полицейски участък, моя стар приятел и почитател Мартин Куърк.
— Сега пък какво искаш, дявол да те вземе! — ревна Куърк още щом ни свързаха.
— Отсъствах известно време. Домъчня ми и реших да ти се обадя.
— О, господи! — простена Куърк. — Единственото свястно нещо, което сме свършили в отдела, е да те уволним.
— Дори с това не можете да се похвалите — поправих го. Уволниха ме от Окръжната прокуратура в Мидълсекс.
— Казах „ние“ в по-широк смисъл. Ние, пазителите на реда, имах предвид.
— Ей, откакто те произведоха капитан, всичката ти човещина се изпари.
— Какво искаш? — отново попита Куърк.
— Да получа по възможност изчерпателна информация за един бивш агент от ФБР на име Джон Делрой. Запиши. Преди да постъпи в Бюрото, е служил в морската пехота. В момента има фирма в Атланта, наречена „Секюрити Саут“.
— И защо аз трябва да свърша всичко това?
— Защото, ако опитам аз, никой няма да ми каже нищо.
— То пък сякаш на мен ще ми кажат.
— Ти си капитан. Няма как да не ти обърнат внимание.
— Няма що, капитаните от градската полиция са на голяма почит сред федералните.
— Поне при мен държиш едно от първите места.
— Откъде се обаждаш?
— От Ламар, щата Джорджия.
— Браво на теб — похвали ме Куърк.
Дадох му телефонния си номер и затворих. Беше вторник. Във вторник сутринта от девет до единайсет Сюзан провеждаше семинар. Часът бе девет и петнайсет. Изпих си кафето, прочетох местния вестник докъм десет и десет. После се изтегнах на леглото и се опитах да прогоня от главата си всякакви мисли — просто да пробвам дали някоя идея няма да се роди от нищото. Всъщност най-вече Сюзан ми се въртеше пред очите, и то гола Това би решило всичките ми лични проблеми, но не и случая, по който работех. В единайсет и петнайсет й позвъних.
— Опитвам се да си изпразня съзнанието.
— Мислех, че вече си успял — засече ме Сюзан.
— Тъкмо когато си въобразих, че съм го постигнал… ми се яви ти, и то разсъблечена.
— Как изглеждам?
— Каквато те помня.
— Приемам, че е синоним на зашеметяваща — каза Сюзан. — Като киснеш там, нищо друго ли не правиш, освен да си ме представяш гола?
Случва се и да подетективствам.
— Е, и?
— И сега събирам резултатите.
— Означава ли това, че си в задънена улица?
— Не точно. Научавам разни неща. В същото време не проумявам значението на онова, което откривам.
Дай да ти помогна.
— Благодаря, докторе. Облечена ли си?
— Напълно Кажи с какво разполагаш.
— Помниш ли имената на участниците?
— Естествено — отвърна Сюзан.
— Знаех си. И тъй, Пени Клайв и сестрите й отказват да говорят с мен. Не ме допускат в къщата, в конюшните, никъде. Забраната се привежда в действие от охранители на „Секюрити Саут“.
— Още ли пазят и коня?
— Предполагам, да. Не мога да се доближа нито до него, нито до когото и да било, за да разбера със сигурност. Изгонили са двамата съпрузи на дъщерите Пъд и Корд. Сега живеят заедно в предишното любовно гнезденце на Пъд в центъра на Ламар.
— Корд беше изявеният педофил, нали?
— Да. Сега е като изгубено агне, а Пъд, съвсем неочаквано, го е взел под крилото си.
— Май обърка метафората — отбеляза Сюзан.
— Лошо се изразих. И двамата имат чувството, че Пени им е теглила шута. Усещат, че тя държи юздите, и в същото време подозират, че има интимна връзка с Джон Делрой, който е шефът на „Секюрити Саут“.
— Шефът, казваш. Това не е ли нова информация?
— Да. Очевидно той и фирмата са едно и също нещо. Също така безспорен факт е, че единственият му клиент е семейство Клайв. Дори някои от разходите по кредитната карта на Джон Делрой са платени от човек с инициали П. К.
— Пени Клайв?
— Напълно възможно. А разходите са свързани със „Секюрити Саут“.
— Как се добра до това?
— Чрез взлом.
— Винаги дава резултат. Проучваш ли мистър Делрой?
— В момента Куърк го проверява чрез ФБР.
— Ами онзи шериф Бекър?
— Помощник-шериф — уточних. — Според мен е честен. Семейството обаче има прекалено силно влияние и това му връзва ръцете.
— Все още ли те използва да му вършиш работата?
— По всички възможни начини.
— И влиянието им ни най-малко не е отслабнало въпреки смъртта на бащата?
— То май парите са му осигурявали влиянието. А сега те са в техни ръце.
— Искаш да кажеш на трите момичета.
— Да, участват с равен дял. Говорих с адвоката на имотите им.
По линията настъпи мълчание. Знаех, че Сюзан мисли. И между веждите й се е появила тънка бръчица. Така вглъбена, тя сякаш се потапяше толкова дълбоко в мислите си, че дори и да я заговориш, не чуваше. Удивително е да може да я наблюдава човек, а резултатът в повечето случаи бе поразителен. Представях си я как се е умислила. Напълно облечена.
— Делрой е, нали? — попита тя най-сетне.
— Не знам — отвърнах. — Може би.
— Все пак той е най-вероятният човек.
— Да.
— Той единствен не се връзва. Откога работи за семейството?
— От десет години, може и повече да са.
— Това ли изрови при взлома?
— Засега предположение. Бил е там, когато Пъд е влязъл в семейството, а и преди това.
— Значи Пени е била малко момиче, когато се е появил.
— Така ми се струва… сега е на около двайсет и пет.
