— Все още е много млада каза Сюзан.
— Може би.
— Може би ли?
— Дори когато бащата е бил жив, тя е движила всекидневните дела на фирмата. Рязко се отличава от сестрите си. Млада е, но твърде жилава.
— Смяташ ли, че, както твърдят Пъд и Корд, всъщност тя ги е изгонила?
— Проблемите в брака на всеки от тях не са се променили. Промяната е настъпила със смъртта на Клайв.
— И Пени е поела нещата в ръцете си.
— Аха.
— Защо го е направила?
— Е, не съм аз този, който е правил докторат в Харвард.
— Знам, че съм аз — рече Сюзан.
— А никой от двама ни не знае защо го е направила.
— Ако изобщо става дума за нея.
— Не бих могъл да се изразя по-точно — казах аз.
— Знам ти способностите. А какво ще кажеш за майката?
— За Шери Ларк?
— Ще има ли полза, ако говориш с нея?
— Не зная. Не я виждам тук. Витае из облаците, и то доста далеч. Живее в Сан Франциско.
— Ще помогне ли, ако идеш в Сан Франциско? В много случаи майките са добър източник на информация за децата. Дори вятърничавите майки, които за всеобщ ужас никак не са малко.
— Дори в Кеймбридж? — попитах.
— Особено в Кеймбридж.
— Ако отскоча до Сан Франциско, съществува ли вероятност да дойдеш и ти?
— Немалка.
— „Отворете златните порти, не гонете странника в нощта…“
— Престани да пееш. Помниш ли случая, който беше поел тук? Кейт и Кевин?
— Да не забравяме Валъри Хач. Също и бебето Миранда, и кучето на бабата, Бътънс.
— Фукльо! Двата случая според мен си приличат.
— Никой тук, поне доколкото съм осведомен, няма куче на име Бътънс.
— Да, но колкото по-навътре навлизаш, толкова повече разбираш, че нещата не са такива, каквито изглеждат.
Не че не го знаех, но си струваше да ми го припомни. Трудно е да живееш с мисълта, че нещата не са такива, каквито ти изглеждат. И все пак в работата на Сюзан, а и в моята това е правилото. Винаги помага, когато някой ти го припомни.
— Както си приказваме — рекох, — би ли започнала да се събличаш, а и да ми описваш всяка дреха, която сваляш?
— Определено не — отсече Сюзан.
— Много си свенлива.
— И се гордея с това.
Замълчахме за миг. Когато отново чух гласа на Сюзан, той бе добил загадъчните нотки, познати ми от нашите игри.
— От друга страна рече тя, — докато все още говорим по темата, нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.
Чудесно обещание за срещата ни в залива.
— И още как — рече Сюзан.
37
Взехме си стая в „Риц-Карлтън“ на ъгъла на Стоктън Стрийт и Калифорния Стрийт, по средата на Ноб Хил, Сюзан беше вече там, когато пристигнах. Бе прелетяла от Бостън с час и десет минути по-рано, отколкото аз от Атланта. Дрехите си беше разпределила внимателно на отделни закачалки, за да не се мачкат. Козметиката си бе подредила в банята, заемайки всяко празно местенце. Беше облякла един от хавлиените халати на хотела, който бе прекалено голям за нея, и вече ухаеше на скъп сапун и шампоан. Дрехите, с които бе пътувала, също висяха в гардероба. А бельото, чорапогащникът й, някакви списания и опаковъчна хартия бяха пръснати из цялата стая като конфети след карнавал. Спортният екип, маратонките, късите бели чорапки бяха грижливо подредени на леглото, заедно с половин геврек и два шоколада с добавка от витамини.
Не бях свикнал на толкова дълга раздяла, тъй че, щом затворих вратата, я взех в прегръдките си, прилепих буза до главата й, затворих очи и дълго останах така безмълвен, а душата ми се разтапяше. Много добре знаех, че сме две различни същества. И слава богу. Знаех, че именно отделното съществуване прави възможна любовта. И все пак съществуваха моменти като този, мигове на съвършен покой, които внушаваха, че наистина бихме могли да се слеем в едно, като два океана на дъното на света.
— Колко хубаво е, че сме заедно — отбелязах аз.
— Не бива да се делим за толкова дълго.
— Така е.
— Още ли ти се иска телефонен секс? — попита Сюзан.
— Бих предпочел, струва ми се, нещо истинско — отвърнах. — Особено сега, когато съм тук.
— Хубави са истинските неща.
— Само дето няма място за тях… освен ако не се излегнем в антрето.
— Ще направя място — обеща Сюзан, — докато вземаш душ.
Когато излязох от банята, леглото бе разтребено и разгънато. От запасите в минибара Сюзан ми бе приготвила скоч със сода във висока чаша, а за себе си бе наляла чаша червено вино.
Отпих яка глътка. Бледата охладена течност беше прекрасна.
— Не използва ли хавлията? — попита Сюзан.
— Винаги ми пробутват малките размери. Имам чувството, че искат да обезсърчат мъжете с моя ръст.
— Не и аз — отвърна Сюзан и съблече халата си.
Нужно ни беше дълго време, за да отпразнуваме края на тъй дългата раздяла, но когато най-сетне телата ни се отпуснаха и само ръката ми остана под раменете й, намерих сили да призная:
— Сега наистина се чувствам насърчен.
— Знам — рече Сюзан.
Отново замълчахме, заслушани в шепота на звездите и в шума на трамвайчето по Калифорния Стрийт. Измъкнах ръката си, станах, налях си още едно питие и заедно с бутилката вино го отнесох до леглото. Сюзан се поизправи на възглавниците, за да не се залее. Излегнах се до нея, опрян на таблата на леглото.
— Идвали ли сме тук заедно след последния път, когато те издирвах?
— Преди петнайсет години?
— Аха.
— Без съмнение.
Бях сигурен, че не е така, но какво значение имаше?
— Трудни времена — отсъдих.
— Аз за тях не мисля.
— Никога ли?
— Правя се, че изобщо не ги е имало.
— Да, но истината е друга.
— Не и за нас, такива, каквито сме сега.
— Абе кой съм аз, че да споря за здравата психика с един доктор по психиатрия?
