— Защо?
— Ами сега, когато него го няма, Пени поема нещата в свои ръце.
— Е, и?
— А тя открай време си е пуританка.
— Смятате, че тя е наложила раздялата?
— Още като малка се отнасяше с неодобрение към безброй неща.
Кимнах, за да я насърча.
— От мен се очакваше да чистя, да готвя и да шия рокли — продължи Шери. — Сякаш можех да пренастроя душата си към нейния детски материализъм.
— Смятате, че може и насила да е накарала сестрите си да се откажат от мъжете си?
— Не вярвам да са оказали особена съпротива.
Тя направи знак на келнерката и си поръча две пасти.
— Не са ли обичали съпрузите си?
— Омъжиха се, за да угодят на баща си — отвърна Шери и налапа голяма хапка от първата паста, но това не й попречи да говори. — Баща им ги одобри, защото можеше да ги контролира.
— Как така Пени не се е омъжила?
— Млада е. Пък и, честно казано, мисля, че тя плаши мъжете, защото те обичат покорните жени. И от мен мъжете често се плашат.
— Вие не сте покорна — отсъдих аз.
— Не, не съм. Страстно съм отдадена на красотата, поезията, живописта, на духовното общуване, което често пъти притеснява мъжете.
— Ако Сюзан не беше тук, бих се притеснил.
Шери ми се усмихна.
— Иронията е тъй присъща на мъжете, нали, Сюзан? — каза тя.
— Така е — съгласи се Сюзан.
Още не беше изяла и половината си геврек. Шери омете и втората паста.
— Възможно ли е Доли Хартман да е имала връзка със съпруга ви преди двайсетина години?
— Оная кучка ли? Напълно способна е, разбира се, но преди двайсет години? Не, тогава ние с Уолтър бяхме много близки. Момичетата бяха малки, Уолтър все още не беше толкова известен. Не, точно тогава бяхме едно щастливо семейство.
— Доли твърди, че връзката им е съществувала.
— Не е.
Упорството й с нищо не ми помагаше.
— Какво знаете за Джон Делрой? — попитах я.
— Много малко всъщност. Джон беше част от деловата страна на живота… на която аз никога не обръщах особено внимание.
— Знаете ли от колко време работи за „Трите кобилки“?
— О, не. Беше си там, преди да замина.
— И кога е било това?
— Девет години оттогава.
— И с какво се занимаваше?
— Господи, не знам. Все се мотаеше наоколо с неговите момчета. Стегнат. Лъснат. Сдържан. Жаден за насилие.
Погледнах Сюзан. Тя сякаш разглеждаше хората на бара в дъното.
— Все още ли сте с онзи китарист? — попитах аз.
— С никого не съм. Свободата се постига най-лесно, когато си сам.
Момичето донесе сметката.
— Готова съм да тръгваме, когато пожелаете.
Аз пък бях готов още щом Шери Ларк влезе през вратата, но пък нали бях дошъл чак до Сан Франциско, за да говоря с нея. Направих последен опит да пробия.
— Някакви предположения относно убиеца на Уолтър?
— По принцип никога не мисля за смъртта. Излъчва негативна енергия. Съжалявам, но предпочитам да отдам цялата си енергия на живота.
Кимнах. Сюзан все така изучаваше бара, макар да имах чувството, че устните й потрепват. Вдигнах сметката и я разгледах.
— Няма ли да е проява на твърде злостен капитализъм, ако я платя сам? — попитах.
— И двамата знаем, че ако не го направиш, ще се почувстваш застрашен — отвърна Шери.
Платих. И после си тръгнахме.
39
— Прояви трогателно очебийна неувереност — подхвърли Сюзан, докато вървяхме по Пауъл Стрийт. — Как само грабна сметката.
— Боях се от кастрация — отвърнах.
— Ако пък беше изчакал тя да посегне към сметката, щяхме да остареем в онова сепаре.
— Някакви проникновени мисли?
— Основани на едночасово наблюдение?
Не се намираме в клиника, Сюзан. Ще трябва да се справим наместо.
— Нямам никакви идеи, но мога да формулирам няколко предположения.
— Харесвам твоите предположения.
— Първо, не е толкова глупава, колкото изглежда. Въпреки хипарския й брътвеж у нея определено се долавят проблясъци на интелигентност.
— Но не са много — отбелязах аз.
— Не, не са. Не съм казала, че е блестяща. Служи си предимно с разсъждения и понятия, които е чула тук-там. Което е обичайно явление, например това за бащите, насърчаващи дъщерите си да си вземат мъже, които не стават за съперници на бащите. Може просто да го е чула отнякъде, но го е разбрала добре, за да го приложи и към собствения си съпруг.
— Стига да е вярно.
— Казах ти вече, това са само догадки.
— Нещо друго?
Правех усилия да не се задъхвам, сякаш изкачването по Пауъл Стрийт бе лесно. При това внимателно наблюдавах Сюзан. Виж, тя си дишаше съвсем нормално. Естествено, аз носех четирийсет-петдесет килограма повече от нея. Пък и на няколко пъти ме бяха прострелвали. Рано или късно премеждията дават отражение.
— Изпълнена е с гняв.
— Срещу?
— Срещу съпруга си, срещу мъжете изобщо, срещу Пени, а и срещу света, в който тя е отритната, без да забравяме и китариста, който я е изоставил.
— Мога ли да вярвам на онова, което говори за Пени?
— Няма откъде да знаем. Гневът й може да е правилно насочен и основателен, а може да е просто чувство, от което се нуждае поради съвсем други причини.
— Смяташ ли, че обича поезията, красотата, мира и силата на цветята?
— Смятам, че просто мрази да изглежда обикновена — рече Сюзан.
— Мислиш ли, че обича дъщерите си?
— Напуснала ги е, когато най-малката е била… на колко?
— На петнайсет.
— Отпратила е към другия край на континента и ги вижда от дъжд на вятър.
— Значи ако наистина ги обича, чувството не е непреодолимо.
— Именно.
