отсъствие, тъй че предпочитам лично да го посетя. Тя ме попита дали случаят е спешен. Казах й, че е спешен, но не е от медицинско естество. Това толкова я обърка, че ме прехвърли на личната сестра на доктора. След още дълги обяснения и недомлъвки се договорихме той да ме приеме след визитация, преди да влезе първият му пациент. Но за съвсем кратко, защото докторът бил много зает. Препоръча ми да бъда там преди десет.
Така и направих. В единайсет и петнайсет Клайн излезе от кабинета си, ухили ми се и с вдигнат нагоре палец ме покани да вляза.
— Лесно се справихте с моите пазителки.
— Не бих казал.
— Много са старателни.
— Аз също — отвърнах.
— Какво мога да направя за вас?
— Да ми кажете кога са се върнали резултатите от изследването за ДНК на Уолтър Клайв.
— Това ли е всичко?
— Да.
— Можех да ви го кажа и по телефона.
— А кога щяхте да ми се обадите?
— Сигурно още преди края на месеца — каза Клайн.
Той натисна копчето на интеркома.
— Марджи? Моля те, донеси ми картона на Уолтър Клайв. — Сетне отново вдигна очи към мен. — Държа да е подръка, докато реша как да уредя въпросите около резултатите.
— Ще ви помогна — успокоих го аз.
Марджи влезе с папката. Изгледа ме със същото дълбоко объркване, което бе демонстрирала и по телефона, след което се върна на поста си. Клайн разлисти папката и бързо откри каквото търсеше.
— Резултатите са пристигнали на двайсети май.
— А кога уведомихте Клайв?
— Същия ден.
— Да не се окажете изключението, което потвърждава правилото за лекарите?
— Веднага му се обадих — настоя той. — Помня, защото беше много необичайно.
— Значи резултатите са му били известни на двайсети.
— Да.
— И не сте ги съобщавали на други хора?
— Не съм.
— Възможно ли е някой друг да е узнал?
— Може той да е споделил с някого.
— Но не и с човек от лабораторията или от кабинета ви?
— Не. Уолтър използва друго име. Това вече ви го казах миналия път.
— Ами ако резултатите с това чуждо име са класирани в неговата папка, трудно ли е да се досети човек за кого се отнасят?
— Не бяха в неговата папка — възрази Клайн. — Заедно с резултатите от изследванията на Доли и Джейсън ги държах в запечатан плик, заключен в бюрото ми, и то доста време след смъртта му.
— Помните ли деня на смъртта?
— Преди няколко месеца беше.
— Убийството е извършено на двайсет и втори май — натъртих.
Клайн се отпусна в стола си. На стената зад гърба му висеше цветна снимка в рамка. Три малки момченца, скупчили се около хубава жена с голяма шапка. До снимката висеше дипломата му.
— Боже господи! — въздъхна той.
41
Тъкмо излизах от колата на паркинга зад мотела, когато дребничък чернокож мъж с бейзболна шапка изскочи от пикап тойота и се насочи към мен.
Мистър Спенсър — рече той, — аз съм Били Райс, грижа се за Торнадо, ако си спомняте.
— Спомням си — отвърнах. — Как е той?
— Добре е — измънка Били.
Стори ми се някак потаен.
— Може ли да поговорим в стаята ви?
— Разбира се.
Качихме се по стълбите и по външната тераса стигнахме до стаята ми. Били остана да стърчи до стената. Стаята беше разтребена. Климатикът работеше, тъй че беше приятно хладно. Когато затворих вратата, Били май се поотпусна.
— Ще може ли да заключите? — попита той.
Щракнах резето и поставих веригата. Спуснах и щорите.
— Ето на — казах. — Сами сме.
Били кимна и приседна на ръба на грижливо оправеното легло, леко приведен напред и стиснал ръцете си една в друга, с лакти, опрени в коленете.
— Как научи къде съм? — попитах го аз.
— Всички знаят.
— А знаят ли защо?
— Чудят се.
Не виждах причина да разсейвам догадките.
— С какво мога да ти помогна? — зададох следващия въпрос.
— Не знам с кого друг мога да приказвам за това — започна Райс.
Изчаках.
— Тъй де, говорих с Делрой, а той ми вика да върша това, за което ми плащат, и да не се тревожа за неща, дето не са моя работа.
— Ахааа.
— Но, по дяволите! Плащат ми да се грижа за Торнадо. И моята работа е да се тревожа за него.
— Точно така — съгласих се аз.
— На Пени не мога да кажа. Тя знае, а не прави нищо.
— Ахааа.
— А никой не е нарушил закона или нещо подобно.
— Тогава защо се тревожиш?
— Ами не го пазят.
— „Секюрити Саут“ ли?
— Те де. По цял ден са там, гледат някой да не припари до офиса или в къщата на мистър Клайв. А за Торнадо никой не го е грижа, освен мен.
— А преди го пазеха, така ли?
— Винаги имаше по някой отпред, точно до неговото отделение в конюшнята.
— Казва ли ти някой защо вече не го охраняват?
— Ами, не. Делрой ме изгони, като се опитах да го питам.
— Сигурно смята, че вече няма опасност.
— Че защо ще мисли така? Онзи нали уби мистър Клайв, докато се опитваше да се добере до Торнадо.
— Може би.
— Как така може би?
— Просто още не сме хванали убиеца. Затова нищо не знаем със сигурност.
— Аз си спя при Торнадо — рече Райс.
— Семейство нямаш ли?
