— А парите, от които е била лишена?
— Щяха да й помогнат да наложи мнението, че е необикновена.
— Но пък ще осигурят добра издръжка на дъщерите.
— Едно нещо е сигурно. И то е наблюдение, а не догадка: Шери не е човек, дето ще си остави коня в калта.
— И това се отнася за всичко, което е важно за нея?
— Абсолютно.
— По-объркан съм, отколкото преди да се срещнем.
— На всичко отгоре дойде чак дотук, за да не пропуснеш шанса.
— Е, и ти дойде.
— Проблясък насред тъмния облак.
Стигнахме Калифорния Стрийт и Сюзан спря за миг.
— Готова съм първа да се предам — рече тя.
— Имаш нужда от почивка, така ли?
— Да.
— Слава богу — изпъшках аз.
Застанахме на ъгъла и се зазяпахме в хората, които слизаха и се качваха в трамвая. Намирахме се сред шикозните хотели на Ноб Хил. Зад нас беше „Станфърд Корт“, отсреща бе „Феърмонт“. По-нагоре от „Станфърд Корт“ бе кацнал „Марк Хопкинс“, където все още можеше да получиш питие, замаян от чувството, че си се възкачил на върха. В далечината заливът запълваше хоризонта с приятното сияние на импресионистично платно. То обагряше едва ли не с романтични краски боклука по улиците и многобройните неугледни сгради. В ниското зад нас под Юниън Скуеър и надолу по Маркет Стрийт хорското гъмжило изглеждаше тъй настървено, че не ми се искаше Сюзан да върви сама… Макар че, вярна на природата си, Сюзан винаги вървеше сама.
Какво те смущава най-много? — попита ме тя.
— Твърде много противоречиви твърдения от безброй ненадеждни свидетели.
Вдясно, надолу по Калифорния Стрийт и малко встрани, се намираше Чайнатаун с пагодата на входа и всичко, което може да се очаква от един китайски квартал. Още по-нататък, на равното, беше центърът на града със задължителните белези на един градски център. Дори когато не се виждаха мотрисите, свистенето на жиците създаваше постоянен звуков фон на нашия разговор.
— И въпреки това има поне някои неща, които изглеждат ясни, като те слушам да говориш за тях.
— Като това, че нямам представа какво правя?
— Като цялостната промяна след смъртта на бащата.
— Може това да е било естественото състояние на нещата, тъй да се каже, а присъствието му да е пречело то да се установи.
— А може някой друг да е заел мястото му и да е променил нещата — продължи да разсъждава Сюзан. — Във всеки случай той е бил авторитетът в семейството, а сега не е. Кой е заел мястото му?
— Няколко души твърдят, с почти едни и същи доводи, че е Пени.
— Както и Шери — добави Сюзан.
— Да.
— Като страничен наблюдател, позволи ми да отбележа, че едно нещо не се е променило.
— Казвай.
— Охранителната компания.
— „Секюрити Саут“. Джон Делрой. У него това ти харесва, нали?
— Бил е там, когато бащата е бил жив Там е и сега — каза Сюзан.
— Пъд подхвърли, че Делрой и Пени имат сексуална връзка.
— А ти какво смяташ?
— Първия път ми се стори абсурдно. Тя наистина е очарователна. Почувствах се едва ли не обиден.
— А сега?
— Сега ли… Ами знаем само това, което сме чули. Делрой си е още там, а няколко души твърдят, че Пени е човекът с авторитет.
— Животът е пълен с мъка.
— За щастие аз винаги имам избор.
— Бива те с приказки да завъртиш главата на някое момиче, не отричам.
— Истината е, че ти си моят избор. Всичко останало е хипотетична възможност.
Сюзан се усмихна и удари глава в рамото ми.
— Ще можеш ли пеша да стигнеш до хотела, старче?
— Я почакай, преди малко май ти настоя да забавим темпото.
— От състрадание. Просто те съжалих.
Тръгнахме по Калифорния Стрийт надолу към Стоктън.
— До утре можем спокойно да останем тук. Какво искаш да правим до края на деня? — попитах.
— Не съм съвсем сигурна, а на теб какво ти се иска?
Усмихнах се.
— О — рече Сюзан, — това ли било.
Ухилих се още по-широко.
— А после ще обиколим ли магазините?
— Естествено, стига да не си уморена.
— Никога не съм толкова уморена, че да се откажа от проявата на злостния си капитализъм.
— Мога да кажа същото за войнстващото ми мъжко превъзходство.
— Това е то, господ знае какви хора да събира. Завихме надясно по Стоктън Стрийт и влязохме в хотела.
40
На летището в Сан Франциско дълго държах Сюзан в прегръдките си, преди да се качи на самолета за Бостън, а аз самият да отлетя към Джорджия. После, докато се озъртах за колата си на паркинга на летището в Атланта, имах чувството, че все още усещам парфюма й, а май и вкуса на червилото й. Отсъствието й винаги бе осезаемо за мен. Вече ми беше мъчно, а докато си открия колата и потегля към Ламар, бях твърде тъжен за човек с моята вродена жизнерадост, Попях си да се разведря, но пък „Бързам да се върна, у дома, в Ламар, Джорджия“ като че ли не ми действаше достатъчно ободрително.
Тук дори нощем бе горещо, тъй че в хотела влязох с влажна от пот, залепнала за гърба ми риза. В стаята си приготвих питие, седнах на леглото и отпих, без да преставам да мисля за Сюзан. Налях си и второ питие и когато му видях сметката, изплакнах чашата, прибрах бутилката, взех си душ и си легнах, макар че дълго време не успях да заспя. На сутринта след закуска ми позвъни Мартин Куърк.
— Та за Джон Делрой… — започна той.
— Да, сър.
— Според картотеката на ФБР не е работил при тях.
— Ахааа.
— „Ахааа“?
— Типично възклицание за детектив — поясних аз.
— Е, нищо чудно, че се обърках — каза Куърк. — Проверих и в морската пехота. Човек на име Джонатан Делрой е загинал при боевете с Япония на остров Гуадалканал. Имат Джон Делрой, ефрейтор, в момента на служба. Както и Джон Майкъл Делрой, който се е уволнил през петдесет и осма.
— Моят човек е на около четирийсет.
— Това са всичките Делрой, с които разполагат — каза Куърк.
— Ахааа, ахааа.
— Толкова успях да открия — рече той.
Затворих и се обадих на доктор Клайн. Жената на телефона обеща той да ми позвъни. Отказах, като обясних, че според наличната статистика лекарите не си дават труда да се обаждат на търсилите ги в тяхно
