да напуснете. От друга страна може и да лъжете. Мисля, че е най-добре да я попитаме.
— Не точно сега — рекох. — Мисля, че е заета.
— Боя се, че така или иначе трябва да го направим.
— Как мога да знам, че наистина сте детективът на хотела.
— Помощник-управител — така пише на сакото ми.
— Всеки може да си намери такова сако. Откъде да знам дали това не е номер, за да я накарате да отвори вратата.
Той издаде долната си устна.
— Имате право. Сега ще отидем до края на коридора при асансьорите и ще се обадим по домофона. Така вие ще можете да наблюдавате коридора, а аз ще мога да ви държа под око.
Кимнах одобрително. Отидохме до телефона един до друг, като се наблюдавахме внимателно. Най-много следях за полусвития му юмрук. За човек с неговия ръст, юмрукът му беше малък. При телефоните той пъхна слушалката между брата и рамото си и набра номера с дясната си ръка. Набра го, без да гледа. Мина доста време докато тя се обади.
— Извинете, че ви безпокоя, мис Уолъс… мис Уолъс… Да… На телефона е Калахан, помощник- управителят. Мистър Спенсър ли е човекът, който осигурява личната ви безопасност?… М-да… Опишете го, ако обичате… Не, просто забелязахме, че стои пред вратата ви и решихме, че е по-добре да проверим… Да, госпожо. Да, отлично. Благодаря ви — и затвори телефона.
— Добре — засмя се той приятелски. — Тя потвърди — сложи ръка в страничния джоб на сакото си и я извади.
— Какво държахте в ръката си? — попитах — Ролка с монети от двадесет и пет цента?
— От десет цента — отвърна той. — Ръката ми е малка.
— Кой ме издаде? Камериерката ли?
Той кимна.
— Специално ли наблюдавате мис Уолъс? — попитах.
— Грижим се за нея малко по-особено — каза той. — Обади ни се един следовател по убийствата и каза, че имало заплахи срещу нея.
— Кой ви се обади? Куьрк ли?
— Да. Познавате ли го?
Кимнах.
— Приятели ли сте?
— Е, не чак…
Върнахме се обратно по коридора до стаята на Рейчъл.
— Добро ченге е — каза Калахан.
Кимнах и добавих:
— Много е печен.
— И аз така чух. Казват, че е един от най-печените.
— Един от първите трима — рекох.
— Кои са другите?
— Един на име Хоук — казах. — Ако някога се появи в хотела ти, не се опитвай да му излезеш с ролка монети.
— А кой е третият?
Усмихнах му се, наведох бързо глава и казах:
— О, по дяволите!
Той отново показа широката си приятелска усмивка и рече:
— Добре, че не се наложи да го издирваме — гласът му беше равен. Изглежда умееше да подтиска страха си. — Поне не тази вечер.
После ми кимна, пожела ми „приятна вечер“ и спокойно се отдалечи по коридора Сигурно го бях изплашил до смърт.
Отново подех стиховете на Джони Мърсър. Бях на третия ред на „Среднощно слънце“ когато от асансьора излезе един келнер, който буташе количка. Той спря пред вратата на Рейчъл и почука Докато чакаше ми се усмихна вратата се отвори на верига и се появи малък вертикален участък от лицето на Рейъчъл.
— Добре, Рейчъл. Тук съм — казах аз, а келнерът пак ми се усмихна, като че ли бях казал нещо умно.
Вратата се затвори и след миг отново се отвори. Келнерът влезе и аз го последвах. Рейчъл беше облечена в дълъг, тъмнокафяв пеньоар с бели ширити. Джули Уелс не беше в стаята. Вратата на банята беше затворена и се чуваше шуртене на вода от душа. Покривките и на двете легла бяха леко измачкани, но все още постлани.
Келнерът започна да нарежда масата за вечеря, докато аз го наблюдавах, облегнат на прозореца. Когато той свърши, Рейчъл Уолъс подписа сметката, прибави бакшиш и му го подаде. Той го взе и се усмихна, усмихна се и на мен и излезе навън.
Рейчъл погледна масата. В средата й имаше цветя.
— Свободен си за тази вечер, Спенсър — каза тя. — Ще се нахраним и ще си легнем. Бъди тук утре в осем часа.
— Да, госпожо — рекох. — Първо къде ще ходим.
— В студиото на Четвърти канал за дискусионно предаване.
Джули Уелс излезе от банята. Главата й беше увита с малък пешкир, а тялото й — с голяма хавлия. Покриваше я, но не кой знае колко. Тя каза „Здравей, Спенсър“ и ми се усмихна. Всички ми се усмихваха. Чаровник. Същинско котенце.
— Здравей.
Мястото ми не беше тук. В тази стая имаше нещо силно немъжко и аз почувствах тежестта му.
— Добре, Рейчъл. Пожелавам ви лека нощ. Не отваряйте вратата. Не я отваряйте дори, за да изнесете количката за сервиране. Ще бъда тук в осем часа.
И двете се усмихнаха. Никой не каза нищо. Отидох до вратата с нормален ход. Не изтичах.
— Не забравяйте веригата и резето отвътре.
И двете ми се усмихнаха и кимнаха. Хавлията на Джули Уелс като че ли се сви. Чувствах устата си някак суха. — Ще стоя навън, докато чуя, че слагате резето.
Усмивка. Кимване.
— Лека нощ — казах аз, излязох навън и затворих вратата. Чух плъзгането на резето и вкарването на веригата. Слязох долу с асансьора и излязох на „Арлингтън стрийт“. Устата ми беше още суха и усещах не особено приятен вкус.
11
Стоях облегнат на стената на второ студио в Четвърти канал и гледах как Рейчъл Уолъс се готви да популяризира книгата и каузата си. Извън обсега на камерата половин дузина техници с дънки, бради и маратонки сновяха насам-натам заети с техническата подготовка.
Рейчъл седеше на един режисьорски стол до ниска масичка. Водещата бе от другата страна, а върху масата между тях имаше един екземпляр на „Тирания“, изправен на малка поставка за да се вижда по- добре. Рейчъл седеше спокойно и гледаше камерата. Водещата, блондинка с огромни изкуствени мигли, пушеше дълга, ментолова цигара „Салем“ и изглеждаше така, сякаш се готвеха да я вържат на стълб и да й сложат превръзка на очите. Един техник закачи малък микрофон на ревера на сивия вълнен жакет на Рейчъл и се отдръпна. Друг техник клекна под една от камерите на около петдесет сантиметра от водещата. Беше със слушалки.
— Десет секунди, Шърли — каза той.
Водещата кимна и смачка цигарата в един пепелник на пода зад стола си. Някакъв мъж до мен се размърда на стола си и каза:
— Господи, нервен съм.
