— Но не го одобряваш. Свих рамене.
— Това допринася за задръстването на съдебната система.
— Трябваше ли да ги оставя да си отидат след като ме нападнаха и унизиха?
— Можех да ги сритам по задниците — казах аз.
— Това е твоето разрешение за всичко — рече тя и погледна навън през прозореца.
— Не, но е разрешение за някои неща. Искаш да ги накажеш. Какво мислиш, че ще им се случи? Най- много да престоят една нощ в затвора и да платят глоба от петдесет долара. За да стане това ще трябва да се ангажират двама патрулни полицаи, един сержант, един съдия, един прокурор, един служебен защитник, а може би и повече. На държавата това ще струва около две хиляди долара, а ти вероятно ще трябва да прекараш една сутрин в съда, както и двамата полицаи, които ги арестуваха. Можех много по-бързо и безплатно да ги накарам да съжаляват за това, което направиха. Тя продължи да гледа навън.
— А освен това — рекох, — то беше само торта-сюрприз, госпожо.
Тя ме погледна и почти се засмя:
— Ти беше много бърз.
— Не знаех, че ще излезе просто торта-сюрприз.
— Би ли го застрелял? — попита тя. Вече не гледаше навън, а се беше втренчила право в мен.
— Ако се наложеше. За малко щях да го направя, ако не бях видял, че е торта.
— Що за човек би направил това?
— Да хвърли торта по някого?
— Не — отвърна тя. — Да застреля някого.
— Вече ме пита — рекох. — в момента нямам по-добър отговор от този: не е ли добре, че имаш на разположение такъв човек? Както е тръгнало, до края на седмицата ще те нападне цяла орда от шовинистично настроени ездачи на камили.
— Говориш като че ли аз съм виновна за това, което стана. Не е в мен вината. Не аз създавам неприятности — на мен ми ги създават заради възгледите ми.
Линда Смит зави по улица „Арлингтън“ към открития площад пред хотел „Риц“.
— Останете в колата, докато не ви кажа да слезете — казах.
Слязох, огледах в двете посоки и във фоайето. Портиерът се втурна да отвори вратата на Рейчъл. Тя ме погледна. Кимнах. Тя излезе от колата и влезе в хотела.
— Да пийнем нещо в бара — рече тя.
Кимнах и я последвах. Имаше двама бизнесмени, които пиеха уиски на една маса до прозореца. На друга маса седяха момиче и момче, вероятно колежани, много изтупани, но някак неспокойни. Той пиеше бира. Тя — коктейл с шампанско. Или поне нещо, което имаше вид на коктейл с шампанско. Надявам се да е било.
Рейчъл седна на един висок стол на бара, аз се настаних до нея, обърнах се с гръб към бара и огледах помещението. Нямаше никой друг освен бизнесмените и колежанчетата. Палтото на Рейчъл беше с качулка. Тя я свали, но остана с палтото, за да скрие лекето от тортата на роклята си.
— Бира ли ще пиеш, Спенсър?
— Да, ако обичаш.
Тя поръча. Бира за мен и мартини за себе си. За бара на „Риц“ бях облечен скандално небрежно. Мисля, че когато влязох, барманът леко пребледня, но нищо не каза и продължи да се занимава с бара и да се прави, че външният ми вид не го е наскърбил.
В бара влезе сама една млада жена. Тя беше облечена с дълга кремава вълнена пола и тежки черни ботуши, от тези дето сякаш имат кожа в повече. Блузата й беше бяла. На шията имаше черен копринен шал, а в ръката си държеше сиво кожено палто. Беше много елегантна. Установих, че полата й прилягаше добре, особено в ханша. Тя огледа бара, забеляза ни и тръгна право към нас. Все още привлекателен, помислих си. Все още ставам.
Като стигна при нас младата жена каза:
— Рейчъл — и протегна ръка.
Рейчъл Уолъс се обърна, погледна я и се усмихна. Пое протегнатата ръка с двете си ръце.
— Джули — рече, — Джули Уелс. После се наведе напред и я целуна.
— Колко е хубаво, че те виждам. Сядай.
Джули седна на стола от другата страна на Рейчъл.
— Чух, че отново си в града — каза тя. — Знаех, че ще отседнеш тук, така че си свърших работата рано и пристигнах. Позвъних в стаята ти и тъй като никой не отговори, помислих си: „Е, доколкото познавам Рейчъл има голяма вероятност да е в бара“.
— Да, наистина ме познаваш — рече Рейчъл. — Можеш ли да останеш? Можеш ли да вечеряш с мен?
— Разбира се. Надявах се да ме поканиш.
Барманът се приближи и погледна въпросително към Джули.
— Уиски с лед — каза тя.
— За мен още едно мартини. Спенсър, искаш ли още една бира? — попита Рейчъл.
Кимнах утвърдително. Барманът се отдалечи. Джули ме погледна. Аз й се усмихнах.
— На турне сме — казах. — Рейчъл свири на латерна, а аз минавам с малка чашка и събирам парите.
— Наистина ли? — попита Джули и погледна Рейчъл.
— Той се казва Спенсър. Имаше някакви заплахи във връзка с новата ми книга. Издателят реши, че ми трябва телохранител. Въобразява си, че е забавен.
— Приятно ми е да се запозная с вас — каза Джули.
— И на мен ми е приятно — рекох. — Отдавна ли сте приятелка на Рейчъл.
Те се усмихнаха една на друга.
— Би могло да се каже — каза Джули — Така ли е, Рейчъл?
— Да — отвърна Рейчъл — Така е. Запознах се с Джули миналата година, когато правих проучвания тук за „Тиранията“.
— И вие ли сте писателка, Джули?
Тя ми се усмихна много топло. В сърцето ми трепна някаква струна.
— Не. Бих желала да съм. Аз съм манекен.
— В коя агенция?
— „Каръл Коб“. Запознат ли сте с манекенския бизнес?
— Не, само любопитствам. Рейчъл поклати глава.
— Не, не любопитства. Той те проучва и това не ми харесва — тя ме погледна. — Разбирам, че трябва да си вършиш работата и че днешните произшествия може да са те направили прекалено подозрителен. Но Джули Уелс ми е близка лична приятелка. Няма причина да се страхуваме от нея. Много ще съм ти благодарна, ако в бъдеще се доверяваш на преценките ми.
— Твоята преценка не струва колкото моята — казах. — Аз съм безпристрастен. Колко близък личен приятел може да ти бъде някой, с когото си се запознал едва миналата година?
— Спенсър, стига толкова — изражението и гласът й издаваха напрежение.
— Няма нищо, Рейчъл — каза Джули. — Разбира се, че трябва да бъде внимателен. Моля се да е така. Какви са тези заплахи? Нещо сериозно ли е?
Рейчъл се обърна към нея. Аз отпих малко бира.
— Заплашваха ме по телефона, че нещо ще ми се случи ако „Тирания“ бъде издадена.
— Но щом си тръгнала на обиколка за популяризирането й значи вече е издадена.
— Така е всъщност, макар че технически датата на издаване е 15 октомври. Книгата е вече по книжарниците.
— Случило ли се е нещо?
— Имаше едно произшествие снощи, имаше и протести, но не вярвам да има връзка между тях.
— Произшествието снощи наистина беше опасно — рекох. — А протестите си бяха протести и нищо повече.
— Какво стана снощи? — попита Джули.
