Един възрастен мъж в сив костюм от изкуствена коприна се наведе към съпругата си и й прошепна нещо, от което нейните рамене се затресоха в беззвучен смях. Някакво момченце на около четири годинки стана от мястото до баба си, отиде до пътеката в центъра на залата, седна на пода и се вторачи в Рейчъл. На последния ред една пълна жена в пурпурна рокля четеше списание „Мадмоазел“.
— Колко книги се разпродават благодарение на подобни сказки? — попитах шепнешком Линда Смит.
— На практика няма как да се разбере. Теоретично рекламата помага. Колкото е по-голяма, толкова по-добре. Големи представяния като интервюто за телевизионното шоу, малки като това тук. Стараем се да покрием определени райони.
— Имате ли някакви въпроси? — попита Рейчъл. Слушателите се втренчиха в нея. Един мъж с бели чорапи и по домашни пантофи беше заспал в десния край на първия ред. В тишината силно се чуваше шумоленето от разгръщането на страниците на „Мадмоазел“. Изглежда, че на жената това не й правеше впечатление.
— Ако нямате въпроси, много благодаря за вниманието.
Рейчъл слезе от ниския подиум, мина покрай момченцето и се отправи по пътеката към нас с Линда. На една маса във фоайето имаше малки разноцветни сладки и голяма кана за кафе с отпечатъци от пръсти около чучура.
— Беше чудесно — каза Линда на Рейчъл.
— Благодаря — отвърна тя. Председателят на клуба попита:
— Желаете ли кафе и малко сладки?
— Не, благодаря — отказа Рейчъл, кимна ми с глава и тримата се отправихме към вратата.
— Сигурна ли си, че не искаш да се подсладиш малко? — подхвърлих аз, докато излизахме от библиотеката.
— Искам две, може би дори три мартинита и обяд — отвърна Рейчъл. — Линда, каква е програмата ми следобед?
— Раздаване на автографи в Кембридж.
— Господи — потрепери Рейчъл.
Навън не се виждаше никой, освен двамата полицаи в патрулната кола. Групичката с плакатите се беше разотишла, а моравата пред библиотеката беше празна и неосквернена. Докато се качвахме в колата на Линда Смит, вдигнах палец към младия полицай. Той ми кимна. Потеглихме.
— Изглежда че между теб и младото ченге се установиха някакви отношения — отбеляза Рейчъл Уолъс. — Познаваш ли го?
— Не точно, но и двамата знаем някои неща. Когато бях на неговите години и аз бях като него.
— Не се и съмнявам — рече тя без особено задоволство. — Какви са тези общи неща? И как разбрахте, че ги знаете?
Свих рамене.
— Мисля, че няма да го схванеш. Самият аз не знам как го разбрахме, но е така.
— Опитай — каза Рейчъл. — Не съм тъпачка. Опитай се да ми обясниш.
— Знаем кое причинява болка — казах аз — и кое не. Знаем какво значи страх и какво значи храброст. Знаем как да приложим теорията на практика.
— И можеш да разбереш това само от гледане?
— Ами… отчасти. Той имаше няколко бойни отличия на ризата си.
— Медали от войната ли?
— Да, ченгетата ги носят понякога. Ето, той, например. И се гордее с тях.
— И по това правиш своите заключения?
— Не, не само по това. По походката, по извивката на устните, по начина, по който държи главата си. По това как реагира на предводителя на протестната група.
— На мен ми се видя като пародия на мъжкото начало.
— Не е пародия. Чиста проба е.
— Чистата проба е пародия — каза тя.
— Нали ти казах, че няма да разбереш това.
— Не се дръж покровителствено с мен. Не ми пробутвай приказки от рода на „жените нищо не разбират от тия работи“.
— Казах, че ти не разбираш. Не съм казал, че другите жени не разбират. Не съм казал, че не разбираш, защото си жена.
— И — озъби се тя — предполагам, че като удари онзи нещастен женомразец, си въобразяваше, че си някакъв сър Галахад, който защитава доброто ми име. Е, добре, не е така. Ти се държа като глупав побойник. Няма да ти позволя да действаш от мое име по начин, който не одобрявам. Ако удариш още някой, освен ако не се налага, за да ми запазиш живота, начаса ще те уволня.
— Ами ако му се изплезя и изблея?
— Говоря сериозно — каза тя.
— Не се и съмнявам.
След това настъпи пълно мълчание. Линда Смит караше към Кембридж през Уотъртаун.
— Наистина мисля, че сказката мина много добре, Рейчъл — каза тя. — Аудиторията беше трудна, но мисля, че ти успя да стигнеш до тях.
Рейчъл Уолъс не отговори.
— Можем да влезем в Кембридж и да обядваме в „Харвест“ — каза Линда, — а след това да отидем пеша до книжарницата.
— Добре — съгласи се Рейчъл. — Гладна съм и трябва да пийна нещо.
8
Висях на вратата на книжарница „Кримсън“ на булевард „Масачузетс“ и гледах как Рейчъл Уолъс раздава автографи. В устата си още усещах слабия вкус на панирани скариди с горчица. От другата страна на улицата се виждаше „Харвард ярд“, окъпан от есенния дъжд, който заваля докато обядвахме.
Рейчъл стоеше до една малка маса близо до касата в предната част на книжарницата. На масата имаше двадесетина екземпляра от новата й книга и три сини флумастера. Голям надпис на витрината гласеше, че тя ще е тук между един и три часа днес. Вече беше два и десет и се бяха продали три книги. Още няколко души се завъртяха, влязоха, огледаха я и си излязоха.
Линда Смит се въртеше край масата, отпиваше кафе и от време на време насочваше някой от купувачите. Оглеждах всеки, който идваше и си отиваше, но не научих нищо. В два и петнадесет влезе едно девойче с дънки „Левис“ и морава грейка с огромен надпис.
— Вие наистина ли сте писателка? — обърна се тя към Рейчъл.
— Да — отвърна тя.
— И сте написали тази книга?
— Да.
— Искате ли да си я купите? Мис Уолъс ще ви даде автограф — намеси се Линда.
Девойчето не й обърна внимание.
— Бива ли я книгата? — попита тя. Рейчъл Уолъс се усмихна и отговори:
— Мисля, че да.
— За какво се разказва в нея?
— За това, какво значи да си жена, за начина, по който някои хора дискриминират жените и за това, как корупцията води до още по-голяма корупция.
— О, така ли? Интересна ли е?
— Ами… Не бих казала, че е интересна. Може би по-добре би било, ако кажа, че е въздействаща.
— Мислила съм си дали да не стана писателка — рече хлапачката.
— Наистина ли? — Рейчъл не й се усмихна много широко.
— Откъде черпите идеите си?
— Измислям ги — каза Рейчъл, а усмивката й вече почти не се забелязваше.
