— А, така ли? — момичето взе една от книгите на Рейчъл, хвърли й един поглед, после я обърна и погледна задната корица. Прочете набързо написаното на обложката и върна книгата обратно.
— Това роман ли е? — попита тя.
— Не — отвърна Рейчъл.
— Голяма е като роман.
— Да — каза Рейчъл.
— Тогава защо не е роман?
— Това не е белетристика.
— О!
Косата на момичето беше светлокестенява, сплетена на две плитки, които покриваха ушите й. На зъбите си имаше шини. Тя взе отново книгата и небрежно започна да я прелиства.
Настана мълчание.
— Смяташ ли да си я купиш? — попита Рейчъл Уолъс.
Девойчето поклати глава и каза:
— Не. И без това нямам пари.
— Тогава остави книгата и върви някъде другаде — каза Рейчъл.
— Ей, аз не правя нищо лошо. Рейчъл я погледна.
— Е, както и да е, вече свърших — каза момичето и излезе от книжарницата.
— Много умело се справяш с читателите — отбелязах аз.
— Малка нахалница — каза Рейчъл. — Откъде черпя идеите си? Боже мой, откъде си мисли, че ги черпя? всички ме питат това. Що за глупав въпрос?
— Може би тя не се сеща за някой по-умен — казах аз. Рейчъл Уолъс ме погледна, но не каза нищо. Имах чувството, че не ме смята за особено проницателен.
В книжарницата влязоха двама млади мъже. Единият беше нисък и слаб, късо подстриган, с очила със златни рамки. Беше облечен с къс жълт шлифер с качулка и сини панталони от шевиот с маншети, които бяха с около седем сантиметра по-къси от върховете на обувките му от щавена кожа. Носеше и галоши. Другият беше доста по-висок. Имаше вид на дебел щангист. В никакъв случай не беше на повече от двадесет и пет години, но бе започнал да оплешивява. Носеше вълнена риза на черни и червени карета, черна мъхеста жилетка и памучни униформени панталони, навити над работни обуща с връзки. Ръкавите на ризата му също бяха навити.
Ниският носеше бяла сладкарска картонена кутия. Когато те влязоха, аз внимателно се приближих до Рейчъл. Нямаха вид на любители на книжарници. Когато застанаха пред масата на Рейчъл, пъхнах ръката си под якето и я сложих върху приклада на пистолета. Когато ниският отвори кутията за торта, реагирах светкавично. Той извади една шоколадова торта и точно когато беше почти готов да я хвърли, аз го ударих с рамото си. Той все пак успя да изхвърли тортата слабо встрани и тя падна върху гърдите на Рейчъл. Вече бях извадил пистолета си и когато дебелият се опита да ме сграбчи, аз го ударих с цевта по китката. Дребният политна назад и падна на пода.
— Никой да не мърда — казах аз и насочих пистолета си към тях. Бърз както винаги.
Дебелият притискаше китката до корема си.
— Това беше само торта-сюрприз, човече — каза той.
Дребният се беше свил до стената край вратата. Не му стигаше въздух и се мъчеше да се съвземе. Погледнах Рейчъл. Пастата беше паднала върху лявата й гърда и се размазваше надолу по роклята, оставяйки широка ивица от шоколадово-сметанов крем. Казах на мъжете:
— Легнете на пода по лице. Сложете ръце на тила. Дребният изпълни заповедта ми. Беше успял да си възстанови дишането. Дебелият каза:
— Хей, човече, мисля, че си ми счупил китката.
— На пода! — викнах.
Той легна долу. Коленичих зад тях и набързо ги обискирах с лявата си ръка, докато с дясната здраво държах пистолета. Нямаха оръжие.
Управителят и Линда Смит се опитваха да изчистят с хартиени салфетки шоколадовия крем от роклята на Рейчъл. Насъбраха се купувачи, образувайки притихнал кръг. Не бяха изплашени, а по-скоро объркани. Аз се изправих.
Рейчъл беше почервеняла, а очите й блестяха.
— Сладкиши за сладураната, мила моя — казах аз.
— Извикай полицията.
— Искаш да ги дадеш под съд ли?
— На всяка цена — отвърна тя. — Искам тези две свини да бъдат подведени под отговорност за обида и нападение.
— Ама, госпожо, това беше само торта-сюрприз — обади се дебелият от пода.
— Млък — рече тя, — затвори си веднага глупавата, мръсна уста. Смърдящ задник. Ще направя всичко, каквото мога, за да ви пъхнат в затвора за това.
— Линда, би ли повикала ченгетата? — помолих аз.
Тя кимна и се запъти към телефона зад щанда. Рейчъл се обърна към застаналите в кръг петима купувачи и двете продавачки, които се чудеха какво да правят.
— Какво сте зяпнали? — попита тя. — Гледайте си работата, хайде, по-живо!
Те започнаха да се разпръскват. И петимата купувачи излязоха навън. Двете продавачки се отдалечиха да подреждат книги на една маса.
— Мисля, че приключихме с раздаването на автографи — каза Рейчъл.
— Да — казах, — но ченгетата ще дойдат. Трябва да ги изчакаме. Те много се сърдят, когато някой ги повика, а после изчезне.
Линда Смит затвори телефона и каза:
— Идват веднага.
И наистина дойдоха — една патрулна кола с двама униформени полицаи. Пожелаха да видят удостоверението ми, разрешителното ми за носете на пистолет и обискираха акуратно и опитно двамата мъже. Не си направих труда да им кажа, че вече съм сторил това — така или иначе, щяха да ги обискират.
— Желаете да дадете тези двамата под съд за обида и нападение, така ли, госпожо? — попита единият от полицаите.
— Казвам се Рейчъл Уолъс. Наистина искам това.
— Добре, Рейчъл — каза полицаят. На бузите му прозираше тънка мрежа от червени вени. — Ще ги отведем. Това сигурно ще се понрави на сержанта Джери. Нападение с торта.
Те поведоха двамата мъже към вратата. Дебелият каза:
— За бога, госпожо, това беше просто торта-сюрприз.
Рейчъл леко се наклони към него и му каза много отчетливо:
— Изяж един сандвич с лайна.
9
Никой не продума по пътя обратно до „Риц“. Движението още не беше натоварено и нямаше нужда Линда Смит чак толкова да се съсредоточава в кормуването. Като минавахме по моста към булевард „Масачузетс“ се загледах в дъжда, който правеше кръгчета по повърхността на водата. Извивката на реката изглеждаше много хубава оттук и макар че е много по-красива, когато вървиш по-моста, от колата не изглеждаше зле. Оттук се виждаше и кварталът с червени тухли на Бийкън Хил, истинския, а над него се извисяваше позлатения купол на „Булфинч Стейт Хаус“. Около него стърчаха небостъргачите на модерния квартал, но оттук те не изглеждаха много внушителни. Под дъжда всичко изглеждаше така както си е било, или така както трябваше да си остане.
Линда Смит зави към булевард „Комънуелт“.
— Мислиш, че не трябваше да предявявам обвинение, така ли? — попита ме Рейчъл.
— Не е моя работа да мисля за това — отвърнах.
