Излязохме на „Арлингтън стрийт“. Аз вървях напред. Улицата беше оживена както всеки ден по това време. До жълтия бордюр беше паркирано едно волво. Моторът работеше, а портиерът държеше предната врата откъм мястото до шофьора. Когато видя Линда Смит, той отвори вратата. Аз надникнах в колата, след това се отдръпнах встрани. Рейчъл Уолъс се настани вътре, портиерът затвори вратата, аз се качих отзад, а Линда Смит седна зад волана.
— Линда, познаваш ли мистър Спенсър? — попита Рейчъл, когато се вляхме в потока от коли.
— Не. Приятно ми е да се запознаем, мистър Спенсър.
— И на мен, мис Смит — отвърнах. На Рейчъл щеше да й хареса обръщението.
— Спенсър се грижи за мен при тази обиколка — обясни Рейчъл.
— Зная. Джон ми каза — тя погледна към отражението ми в огледалото за обратно виждане. — Никога не съм срещала истински бодигард.
— Ние сме съвсем обикновени — казах. — И в наште вени кръв червена блика.
— Пък и начетен!
— Кога трябва да бъдем в Белмонт?
— В десет часа — отвърна Линда — в градската библиотека на Белмонт.
— Какво ще правим там? — попитах.
— Мис Уолъс ще изнесе сказка в клуба „Приятели на библиотеката“.
— Хубаво либерално градче сте си избрали.
— Не се безпокой, Спенсър — каза Рейчъл Уолъс. Тонът й беше рязък — Казах, че ще говоря където мога и пред когото мога. Имам какво да кажа и не възнамерявам да убеждавам тези, които вече са съгласни с мен.
Кимнах.
— И да има проблеми, не е страшно. Затова ти се плаща.
Пристигнахме в библиотеката на Белмонт в десет без петнадесет. Там десетина мъже и жени се разхождаха нагоре-надолу с плакати, закачени с ремъци на прътове.
От другата страна на улицата беше паркирана една патрулна кола с двама полицаи, които кротко седяха вътре.
— Паркирайте зад ченгетата — казах.
Линда направи завой и спря зад полицейската кола. Аз излязох навън като им казах:
— Останете за малко в колата.
— Няма да се свивам тук заради няколко демонстранти.
— Тогава гледай страшно, докато седиш тук. Затова ми се плаща. Искам само да поприказвам с ченгетата.
Приближих се до патрулната кола. Полицаят на волана беше млад, с умно лице. Имаше вид на човек, който при първа възможност ще ти каже да си налягаш парцалите. И ще се изсмее. Дъвчеше една клечка за зъби, от тези дето ги мушват в двойни сандвичи с препечени филийки. На края на клечката, който стърчеше от устата му, все още стоеше къдравата целофанена лентичка.
Наведох се и заговорих през отворения прозорец:
— Охранявам лекторката за срещата в библиотеката. Има ли вероятност онази групичка да създаде някакви проблеми?
Той задържа погледа си върху мен десетина секунди, въртейки клечката с език.
— Да, и ние имаме грижата за това — рече той. — Да не мислиш, че чакаме тук да заемем от библиотеката „Отнесени от вихъра“?
— Стори ми се, че по си падаш по книжките с картинки.
Той се изсмя.
— Как ти се струва това, Бени? — обърна се към колегата си. — Ама че нагло лайно! Май още нищо не му се е случило днес.
Другият полицай седеше отпуснат на седалката, а фуражката му се беше килнала над очите. Нищо не отвърна и дори не помръдна.
— Кого охраняваш?
— Рейчъл Уолъс — отвърнах.
— Нищо не ми говори.
— Ще се постарая да скрия това от нея — рекох. — Сега ще я въведа вътре.
— Добре. За такова нагло лайно като теб не би трябвало да има проблеми.
Върнах се при колата и отворих вратата на Рейчъл Уолъс за да слезе.
— Какво прави? — попита ме тя като излезе от колата.
— Досаждах на още едно ченге — отвърнах. — За тази година стават вече триста шестдесет и едно, а октомври още не е изминал.
— Казаха ли ти кои са онези с плакатите?
Поклатих глава. Тръгнахме да пресечем улицата. Линда вървеше от едната страна на Рейчъл, а аз от другата. Аинда изглеждаше безцветна и напрегната, а лицето на Рейчъл беше напълно безизразно.
Някой от групичката каза: „Ето я“. Всички се обърнаха и се скупчиха по-плътно, докато вървяхме към тях. Линда погледна към мен, а после назад към полицаите. Продължихме по пътя си.
— Не ви искаме тук — извика една жена насреща ни.
— Гадна лесбийка — изкрещя някой друг.
— На мен ли ми вика това? — попитах аз.
— Не — каза Рейчъл Уолъс.
Една жена с едри черти и сиви коси до раменете носеше плакат с надпис: „Целта на комунизма е Америка на педерастите“. Друга елегантна жена облечена в костюм шит по поръчка носеше лозунг: „Педерастите не могат да се размножават. Да им изправим резбата!“
— Обзалагам се, че е искала да каже „да ги покръстим“, но не е имало кой да й каже как се пише.
Никой не се засмя, започнах да свиквам вече с това. Когато се приближихме, групичката се събра още по-плътно и блокира входа. В средата на редицата имаше един здравеняк с квадратна челюст и гъста кафява коса. Приличаше на човек, който е играл център нападател, може би в отбора на Харвард. Беше с тъмен костюм и светлосива копринена вратовръзка. Бузите му бяха розови, а очите — ясни. Вероятно още работеше активно в Асоциацията на бившите студенти. Имаше страхотна фигура и беше основният камък, на който се крепеше групичката. Положително беше враг на атеизма, комунизма и хомосексуализма. Сигурно беше абсолютен кретен.
Рейчъл Уолъс тръгна право към него и каза:
— Извинете, мога ли да мина?
Вече никой не викаше. Настъпи тишина. Квадратната челюст поклати глава бавно и драматично.
— Вие нарушавате правото ми да изнасям речи и да организирам събрания — права, които ми гарантира Конституцията.
Никой не помръдна. Погледнах към полицаите. Умникът беше излязъл от колата и се бе облегнал на вратата от страната на тротоара, ръцете му бяха скръстени, а черният му кожен колан — натежал от пълнителите, белезниците, палката, пистолета и една връзка ключове. Може би искаше да дойде и да ни проправи път, но коланът му тежеше.
— Искаш ли да ти направя проход, за да минеш? — попитах Рейчъл.
— Как предлагаш да стане това?
— Мисля, че ако ритна този красавец по задника, ще можем да минем по него.
— Може да сбъркаш, ако се опиташ, човече — рече той. Гласът му беше туземски, като този на Дейзи Бюканън.
— Не — отвърнах. — Няма да сбъркам.
— Спенсър — остро каза Рейчъл, — не искам това. Няма да прибягваме до бой.
Свих рамене и погледнах към младия полицай. Колегата му като че ли не беше мръднал. Той все още седеше в патрулната кола със смъкната върху лицето шапка. А може би полицията правеше икономии и колегата беше просто надуваемо чучело. Младият полицай ми се ухили.
— В момента тук нарушават гражданските ни права — изкрещях аз. — Имате ли някакви планове как да се справите с това?
