— Не беше ли добър?
— Добър бях. Но не бях велик. Ако си просто добър, не можеш да преживееш. Само великите преживяват наистина добре. Освен това, тази работа не е особено чиста.
— Уморяваше ли те насилието?
— Не на ринга — казах аз.
— Значи, не си имал нищо против да набиеш някого до кръв?
— Той участва доброволно. Ръкавиците са с подалата. Няма нищо общо с пацифизма, но ако има насилие, то е контролирано, по правила и регламентирано. Никога не съм наранил някого лошо. Никога не са ме наранявали лошо.
— Носът ти очевидно е чупен.
— Много пъти — казах. — Но това е дреболия. Боли, но не е нещо сериозно.
— И си убивал хора.
— Да.
— Не само в армията.
— Не.
— Що за човек е онзи, който прави това?
Сюзън се беше загледала много съсредоточено в мебелировката.
— Това е великолепен старинен шкаф, вижте месинговите панти — каза тя.
— Не сменяй темата вместо него — каза Рейчъл. — Нека да ми отговори.
Тя говореше малко рязко за моя вкус. Но ако има нещо на тази земя, в което съм сигурен, то е, че Сюзън не се оставя да падне по гръб. Трудно може да се намери някой, който да й се наложи.
— Всъщност — рече тя, — аз исках да сменя темата заради себе си. Ще се изненадаш, като разбереш колко пъти съм слушала този разговор.
— Искаш да кажеш, че те отегчаваме.
— Съвсем малко — усмихна й се Сюзън.
— Аз отегчавам мнозина — каза Рейчъл. Това не ме притеснява. Нямам нищо против да досаждам, за да разбера онова, което искам да знам.
Келнерката ми донесе телешкото. Хапнах малко.
— И какво искаш да знаеш?
— Защо се занимаваш с неща, които са свързани с насилие и с опасности.
Отпих половин чаша бира. Взех си още една хапка от телешкото.
— Знаеш ли — казах. — мисля, че насилието е своего рода страничен ефект. Винаги съм искал да си живея живота така, както аз го разбирам. И винаги съм се стараел да правя това, което мога да правя. Бива ме в определени неща — старал съм се да вървя в тази посока.
— Отговорът не ме удовлетворява — каза Рейчъл.
— Не е и нужно. Важното е, че мен ме удовлетворява.
— Това, което той няма да каже — рече Сюзън, — и което не би признал дори и на себе си е, че би искал да е сър Гейвин5. Той просто се е родил с петстотин години закъснение. Ако разбереш това, ще разбереш повечето от нещата, за които питаш.
— Шестстотин години — казах аз.
5
Как да е, привършихме с останалата част от вечерята. Сюзън разпита Рейчъл за книгите и за работата й и това отвлече вниманието й от мен към нещо, което й харесваше много повече. Сюзън си я бива в това отношение. След вечерята трябваше да откарам Рейчъл обратно в хотел „Риц“. Сбогувахме се със Сюзън на паркинга зад ресторанта, където бяхме оставили колите си.
— Не бъди лош с нея — меко каза Сюзън. — Тя е изплашена до смърт и се чувства страшно зле с теб и със своя страх.
— Аз не я упреквам за това, че се страхува — казах. — Но вината за това не е моя.
— Спенсър, имам да върша работа — обади се Рейчъл от предната седалка на колата ми.
— Господ да ми е на помощ — казах на Сюзън.
— Изплашена е — рече тя. — На това се дължи проклетията й. Помисли си как би се чувствал ти, ако тя беше единствената ти защита.
Потупах Сюзън по дупето, реших, че ще е лицемерно да я целуна и й отворих вратата, за да се качи в спортната си кола. Бях доволен, че се е отървала от Шевролета си. Не й отиваше.
— Държа ми вратата, само за да я подразниш — каза Сюзън през отворения прозорец.
— Да, скъпа, но аз се прибирам вкъщи с нея.
Сюзън включи на скорост и подкара колата от паркинга. Аз се настаних до Рейчъл и също потеглих.
— Господи, от коя година е тази кола? — попита Рейчъл.
— 1968-ма. Бих си купил нова, но вече не произвеждат открити — може би трябваше да си взема някаква спортна кола. Или може би само някой стар Шевролет щеше да ми тича.
— Сюзън е много привлекателна личност — каза Рейчъл.
— Вярно е — съгласих се аз.
— Това, че тя те харесва, ме кара да изпитвам по-добри чувства към теб — каза Рейчъл.
— Тя ми помага да ме приемат на доста места.
— Личи си привързаността ви един към друг.
Кимнах.
— Различно е от начина, по който обичам аз, но мога да го разбера у другите. Щастлив си, че имаш такава силна връзка.
— И това е вярно — потвърдих аз.
— Ти не ме харесваш.
Свих рамене.
— Така е — каза тя.
— Това е без значение.
— Не ме харесваш и не харесваш това, което олицетворявам.
— Какво олицетворяваш?
— Правото на всяка жена да бъде такава, каквато е. Да организира живота си в съответствие със своето собствено желание, да не поставя волята си в зависимост от прищевките на мъжете.
— Ау! — казах аз.
— Разбираш ли, че нося името на баща си?
— Не знаех това.
— Не съм имала никакъв избор — рече тя. — То ми е било дадено.
— И при мен е така — казах аз.
Тя ме погледна.
— Било ми е дадено — Спенсър. Не съм имал избор. Не съм могъл да кажа, че бих предпочел да се казвам Спейд, Самюел Спейд. Това би било страхотно име, но уви. Трябвало е да се сдобия с име като на някакъв английски поет. Знаеш ли какво е писал Спенсър?
— „Вълшебната кралица“?
— Да. Така че от какво се оплакваш?
Вече бяхме излезли от Марбълхед и карахме по шосе 1А, през Суомпскот.
— Не е същото — каза тя.
— Защо да не е?
— Защото аз съм жена, а са ми дали мъжко име.
— Всяко име е щяло да бъде без твоето съгласие. Било на майка ти или на баща ти. Пък и ако беше взела името на майка ти, нямаше ли това да е в крайна сметка името на дядо ти?
Пред мен имаше някакъв Буик-Електра, който започна да намалява. Отзад един Додж излезе в лявото платно и се изравни с мен.
— Лягай долу — казах аз.
