— Какво? — попита тя и аз я хванах с дясната си ръка зад врата и я притиснах надолу към пода. С лявата си ръка завъртях силно волана и минах от вътрешната страна на Буика. Десните гуми се качиха на тротоара. Буикът изви надясно, за да ми прегради пътя и аз дадох газ докрай, изподрах дясната му страна и слязох от тротоара пред него, оставяйки след себе си силна миризма на изгоряла гума. Продължих нататък по моста „Генерал Едуардс“, натискайки газта до дупка и с лакът на клаксона, следван от Буика и Доджа. Лакътят ми беше на клаксона, защото в ръката си държах пистолет.
Беше твърде светло, твърде оживено и прекалено рано вечерта. Буикът отби по посока на „Пойнт ъв пайнс“ и Доджът го последва. Аз кривнах наляво, за да избегна една кола, след това извих обратно надясно, за да избегна друга и започнах да намалявам скоростта.
Рейчъл Уолъс се беше привела в почти ембрионална поза към пода на колата от нейната страна. Сложих пистолета на седалката до мен.
— Едно от предимствата на карането на Шевролет модел 68-ма — казах аз — е, че не ти пука особено, ако случайно го чукнеш.
— Може ли да се изправя? — попита тя. Гласът й прозвуча силно.
— Да.
Тя се изви и се изправи обратно на седалката.
— Нужно ли беше това?
— Да.
— Наистина ли ни преследваше някой?
— Да.
— Ако е било така, ти се справи добре. Аз нямаше да реагирам толкова бързо.
— Благодаря — казах аз.
— Не ти правя комплименти. Просто отчитам един факт. Видя ли им номерата?
— Да, 469ААГ и Д60240, и двете с масачузетска регистрация. Но няма да имаме никаква полза от това, освен ако не са някои калпави аматьори, а начинът по който ме сгащиха на шосето преди да се усетя, ме кара да мисля, че не са аматьори.
— Смяташ, че трябваше да ги забележиш по-рано ли?
— Да. Прекалено се бях увлякъл да споря с теб относно именната система. Не трябваше изобщо да допускам да се качвам на тротоара по този начин.
— В такъв случай, отчасти аз съм виновна, задето съм ти отвлякла вниманието.
— Това не е твоя работа, а моя. Аз знам по-добре от теб кое как трябва да бъде.
— Добре де — рече тя, — нищо лошо не е станало. Отървахме се.
— Ако типът с Буика пред нас беше само малко по-добър, нямаше да се отървем.
— Щеше да ти отреже пътя ли?
— А Доджът щеше да ни помете — кимнах аз.
— Всъщност, нямаше ли да те помете теб? Аз бях на пода, а ти беше много по-близо до него, все пак.
— Това е съвсем без значение — свих рамене аз. — Ако ти беше оцеляла при сблъсъка, те щяха да изчакат и да ти видят сметката.
— Ти приемаш толкова спокойно всичко.
— Нищо подобно. Това ме плаши.
— Може би. И мен ме плаши. Но ти сякаш го очакваш.
Никакво морално негодувание. Ти не се чувстваш отвратен. Или оскърбен. Или… потресен. Не знам. Ти правиш всичко това да изглежда толкова обикновено.
— Потресът също е безсмислен. Безполезен е. Или поне изразяването му е безполезно. Освен това, аз не съм някой от типовете в онази кола.
Минахме покрай кучешката алея и обиколихме край „Бел Съркъл“. В огледалото за обратно виждане не се забелязваше никой.
— В такъв случай ти вършиш всичко това отчасти от морално негодувание.
Погледнах я и поклатих глава.
— Правя всичко това, защото ми е приятно да го правя.
— Господи! — каза тя — Ти си голям инат.
— Някои го смятат за достойнство в моята професия — рекох аз.
Тя погледна към пистолета, който лежеше върху седалката.
— Няма ли да махнеш вече това нещо?
— Мисля да го оставя там, докато стигнем хотела.
— Никога през живота си не съм пипала пистолет.
— Те са едни добре направени уреди — казах. — Ако са добри. Много точни.
— Този добър ли е?
— Да, много хубав пистолет.
— Никой пистолет не е хубав — рече тя.
— Ако онези господа се появят отново — казах аз, — може и да започнеш да го харесваш.
Тя поклати глава.
— Докъде сме я докарали. Понякога ми призлява като се замисля.
— За кое?
— В тази страна — земята на свободните и прочие глупости аз се нуждая от мъж с пистолет, за да ме пази, просто защото съм такава, каквато съм.
— А от тоба на човек наистина може да му призлее — съгласих се аз.
6
В осем и половина на другата сутрин отидох да взема Рейчъл Уолъс от стаята й и слязохме да закусим в кафенето на „Риц“. Бях в одеждите си на бодигард — дънки, тениска, кадифено яке „Левис“ и ослепително нови маратонки „Пума“: тъмносини, велурени със златна ивица. Специален полицейски „Смит и Уесън“ 38 лежеше в раменен кобур.
— Аха, днес не сме толкова официални. Ако и довечера се облечеш така, няма да те пуснат в ресторанта — каза Рейчъл Уолъс.
— Работни дрехи — рекох. — Удобни са ми, като се движа. Тя кимна и дояде яйцето си. Беше облечена в скромна сива рокля с кашмирен шал около врата.
— Смяташ ли, че ще се наложи да се движиш?
— Вероятно не — отвърнах. — Но, както казват в Пентагона, трябва да планираш действията си съобразно възможностите, а не съобразно намеренията на противника.
Тя подписа чека и рече:
— Да тръгваме.
Взе чантата си изпод масата и се запътихме навън през фоайето. Получи палтото си от гардероба — светлокафяв тренчкот. Личеше си, че струва доста пари. Не си направих труда да й го държа. Тя не ми обърна никакво внимание докато го обличаше. Огледах фоайето. Имаше немалко хора, но никой не изглеждаше не на място. Нямаше никой с пистолет или поне нямаше никой, на който да му се вижда пистолета. Всъщност, аз бях единственият човек, когото бих заподозрял, ако не се познавах толкова добре и ако не се обичах толкова.
Една млада жена в зелен костюм и с кафява барета се приближи към нас от входа откъм „Арлингтън стрийт“.
— Здравейте, мис Уолъс. Колата ви чака.
— Познаваш ли я? — попитах аз.
— Да — каза Рейчъл. — Това е Линда Смит.
— Имам предвид лично — настоях аз, — не само да си чувала за нея или да сте си разменяли писма.
— Да, виждали сме се вече няколко пъти.
— Добре.
