Аз се намръщих по начина, по който Шърли правеше това и казах с тънък глас:
— Кажете ми, пъдпъдъците обичат ли да го правят с други, освен с пъдпъдъци?
Рейчъл изсумтя. Линда се усмихна. Отвън се разделихме. Рейчъл и аз влязохме в моята кола, Линда — в своята.
Подкарахме по „Солджърс Фийлд Роуд“. Обърнах се и погледнах към Рейчъл Уолъс. Тя плачеше. Сълзите се стичаха мълчаливо по бузите й. Ръцете й бяха сгънати в скута. Раменете й бяха леко прегърбени, а тялото й слабо трепереше. Погледнах назад в огледалото. Не можех да измисля нищо, което да кажа. Тя не заплака по-силно, но и не спря. Единственият звук, който се чуваше, беше неравномерното вдишване и издишване, докато тя плачеше. Минахме край стадион „Харвард“.
— Сигурно се чувстваш като изрод — казах аз.
Тя кимна.
— Не им позволявай да те карат да се чувстваш по този начин.
— Като изрод — каза тя. Гласът й бе леко дрезгав и леко трепереше, но ако не бях видял сълзите й, нямаше да съм сигурен че плаче. — Или като чудовище. Изглежда, че всички ни възприемат като такива. Прелъстявате ли малки момиченца? Принуждавате ли ги да извършват перверзни лесбийски ритуали? Използвате ли изкуствени пениси? Господи! Майната им! Копелдаци такива!
Раменете й се затресоха още по-силно. Подадох й дясната си ръка с дланта нагоре. Така минахме покрай училището по бизнес — аз с протегнатата ръка, а тя тресяща се от ридания. После тя сложи лявата си ръка в моята дясна. Аз я стиснах здраво.
— Не им позволявай това — казах.
Тя ми стисна ръката в отговор и изминахме остатъка от пътя покрай реката в тази поза — дланите ни здраво притиснати една към друга, докато тялото й постепенно се успокояваше. Когато стигнахме до пресечката с „Арлингтън стрийт“, тя ми пусна ръката и си отвори чантата. Докато стигнем до „Риц“ вече си беше изтрила сълзите, сложила си бе малко грим и се беше взела в ръце.
Като излязох от колата и кимнах към Шевролета портиерът ме изгледа така, сякаш съм се изпикал върху обувките му. Но взе ключовете и не каза нищо. Работата си е работа. Качихме се в асансьора и отидохме до стаята й без да си кажем нито дума. Тя отвори вратата, аз влязох пръв, тя ме последва.
— Трябва да отидем в Първо взаимоспомагателно дружество в един часа. Ще говоря там пред група жени. Можеш ли да ме вземеш около дванайсет и половина? — гласът й сега бе съвсем спокоен.
— Разбира се — казах аз.
— Искам да си почина малко, така че ме извини, ако обичаш.
— Разбира се — отвърнах. — Ще дойда в един без петнайсет.
— Да. Благодаря.
— Заключи вратата след мен — напомних й.
Тя кимна. Аз излязох и изчаках да чуя щракването на резето. След това слязох с асансьора.
12
Вървяхме по „Войлстън стрийт“.
— Имам среща с група служителки от Първо взаимозастрахователно дружество — каза Рейчъл. — Сега са в почивка и ме поканиха да обядвам с тях. Бих искала да си наблизо, но не на масата с нас.
— Добре — казах. — Доколкото си спомням от книгата ти Първо взаимозастрахователно дружество е един от злодеите.
— Не бих се изразила по този начин, но е горе-долу така. Проявяват дискриминация при наемането и заплащането на труда на служителите си. В ръководството няма почти никакви жени. Системно отказват да назначават хомосексуалисти, а ако открият такива сред персонала, веднага ги уволняват.
— Не беше ли отделила място и на дискриминационната им политика в областта на продажбите.
— Да, избягват да продават на негри.
— Какъв е девизът на компанията.
— Ние работим за хората — усмихна се Рейчъл.
Влязохме във фоайето на застрахователната компания и взехме асансьора до двадесетия етаж. Бюфетът се намираше в дъното на коридора. Пред него чакаше жена, облечена с панталон, жилетка от камилска вълна и тъмнокафяв блейзер отгоре. Когато видя Рейчъл, тя се приближи и попита:
— Рейчъл Уолъс?
Носеше очила с малки златни рамки и нямаше никакъв грим. Косата й бе кестенява и спретната.
Рейчъл протегна ръка.
— Да. Вие Дороти Колила ли сте?
— Да, заповядайте. Седнали сме на масата в ъгъла — тя се загледа неуверено в мен.
— Казвам се Спенсър — представих се. — Просто се навъртам край мис Уолъс. Опитайте се да не ми обръщате внимание.
— Няма ли да седнете с нас? — попита Дороти.
— Не — вместо мен отговори Рейчъл. — Мистър Спенсър просто ще стои наблизо в случай че се нуждая от нещо.
Дороти се засмя някак безизразно и поведе Рейчъл към дълга маса в единия край на помещението. Там се бяха събрали още осем жени. Облегнах се на стената на пет-шест метра от тях, така че да мога да виждам Рейчъл без да чувам разговора им и без да преча на минаващите.
След сядането на Рейчъл, от масата известно време се чуваше скърцане и преместване на столове. Ставаха да се запознаят една след друга, после отново сядаха по местата си. Накрая всички, с изключение на две от жените отидоха до барчето да си вземат нещо за ядене. Имаше хамбургери по ориенталски и аз реших да мина без обяд.
Помещението беше с нисък таван, осеян с флуоресцентни лампи. Стените бяха боядисани в яркожълто, с един ред прозорци, които гледаха към Бак бей. Жълтият цвят беше почти болезнено ярък. Сред гълчавата се дочуваше някаква музика. Звучеше сякаш е от Мантовани, но пък и обикновено е.
Когато работиш за писател, всичко ти изглежда бляскаво. Рейчъл дойде с една табла и седна. И тя бе пренебрегнала хамбургерите по ориенталски. На подноса й се мъдреха сандвич и чаша чай.
Някакво девойче, което сякаш току-що бе завършило гимназия, мина покрай мен. Носеше скъпи и плътно прилепнали дрехи, сини арлекински очила окичени със скъпоценности и излъчваше аромат на френски залез.
— Ей, готин, какво гледаш?
— Тяло девети размер в рокля седми размер — отвърнах.
— Би трябвало да го видиш без роклята — посъветва ме тя.
— И дума да няма.
Тя ми се усмихна и седна на една от масите при други две свои връстнички. Започнаха да си шепнат, да поглеждат към мен и да се смеят. Най-добре облечените хора на света са децата без братя и сестри, които току-що са започнали да работят.
Двама мъже в делови костюми и един униформен бодигард влязоха в бюфета и се приближиха до масата на Рейчъл. Промъкнах се зад тях и се заслушах. Май щяха да ми отворят работа. Така и стана.
— Ние я поканихме тук — казваше Дороти. Единият от костюмираните каза:
— Нямате право да правите това.
Приличаше на Кларк Кент. Костюмът му бе от сив, финотъкан плат рибена кост. Имаше очила и четвъртито лице. Косата му бе късо подстригана, а лицето — гладко избръснато. Обувките му — лъснати. Вратовръзката беше с малък възел и прикрепена с игла. Очевидно се издигаше в йерархията.
— Кой сте вие? — попита Рейчъл.
— Тимънс — каза той. — Директор на отдел кадри — говореше много бързо. — Това е мистър Баучър, нашият шеф по охраната. Баучър беше леко закръглен, с дебели мустаци. Никой не представи униформения бодигард, който очевидно нямаше да се издигне в йерархията. Той не носеше пистолет, но от десния му джоб стърчеше кожената дръжка на палка.
— Защо искате да напусна? — попита Рейчъл.
— Защото нарушавате политиката на компанията.
