— Май не си много съгласен — подметна Куърк.
— Напротив, изглежда че е точно така. Именно това ме безпокои. Заплахата ми се струва реална. Явно някакви типове искат книгата да бъде спряна не защото прави разкрития, а тъй като съдържа твърдения, които те не искат да чуят.
Куърк кимна.
— Точно така. Не става въпрос за пазене на тайна. Ако изобщо сме прави, а ние и двамата гадаем, те се противопоставят на нейните становища и на начина, по който ги изразява. Само че и двамата се мъчим да гадаем.
— Да, но ние сме добри в догадките — казах аз. — Имаме доста опит в тази област.
Куърк сви рамене:
— Ще видим.
— Освен това, някой се опита да направи нещо като професионално покушение срещу нея преди няколко дни.
— Добре, че толкова бързо ни съобщаваш — реагира Куърк.
— Сега го правя, изслушай ме.
Разказах му за инцидента с двете коли на „Линуей“. Добавих и за случките в Белмонт и Кембридж. Описах му и историята в застрахователната компания.
— Вас, детективите на свободна практика тия работи май доста ви забавляват?
— Убиваме си времето — отговорих аз.
— Историята на „Линуей“ е единствената случка, която звучи сериозно — реши Куърк. — Дай ми номера на колите.
Така и направих.
— Може би само са искали да те изтормозят.
— Мисля, че бяха наясно как да действат.
— Глупости, всеки знае как да действа. Всичко живо гледа „Барета“ и „Коджак“. Достатъчно са вътре в тия работи.
— Да — съгласих се. — възможно е, а може и да е замисъл.
— Заговор ли? — Куърк повдигна вежди.
— Възможно е.
— А дали е вероятно?
Свих рамене:
— По света се срещат по-страшни неща, отколкото във всичките ти философии, Хорацио.
— Такъв интелектуалец като теб съм виждал само още веднъж през живота си — започна да си припомня Куърк — през лятото на 1967-ма го арестувахме за сексуален тормоз на деца.
— Умен не означава непременно добър — рекох аз.
— Отдавна съм забелязал това — отвърна Куърк. — във всеки случай не съм навит да приема, че е заговор без повече доказателства.
— Нито пък аз. Можеш ли да пратиш някой да я наблюдава?
— Ще се обадя пак на Калахан от „Риц“. Ще му обясня, че си излязъл от играта и той ще бъде малко по-внимателен.
— Това ли е всичко?
— Да — отсече Куърк. — Това е. Нямам излишни хора. Не мога да й поставя лична охрана. Ако тя предприеме нещо публично някъде, може би ще мога да й осигуря малко безопасност. Ние и двамата, обаче, знаем как стоят нещата — нито аз, нито ти можем да я защитим, освен ако тя не иска. Дори и тогава ще зависи доколко сериозно е застрашена.
— Като я очистят, тогава ще се втурнеш в действие. Тогава сигурно ще отделиш дори една дузина хора.
— Хайде да се поразходиш — каза Куърк. Забелязах, че бръчките, които се спускаха по носа към ъгълчетата на устата му, са се врязали по-дълбоко. — Няма нужда да ми четеш лекции как да си върша работата в полицията. Все още съм тук — не съм напуснал.
Станах.
— Извинявай. Започнах да те обвинявам. Нещо съм станал раздразнителен от тези истории.
Куърк кимна.
— Ако номерата на колите ме насочат към нещо, да ти се обадя ли?
— Да.
— Окей.
Излязох.
14
Седях със Сюзън на открития бар в самия център на пазара „Куинси“ — ядяхме стриди, пиехме бира и спорехме.
— Защо не си стоял настрана? — попита Сюзън. — Рейчъл те е помолила точно това.
— И какво, да стоя там и да гледам как я изнасят насила ли?
— Да. — Сюзън изсмука звучно една стрида от черупката. В тоя бар не предлагат вилици. Само сервират стридите, мидите или скаридите, с бира в хартиени чаши. Има паници с трошачки на стриди и пластмасови шишенца със сос. Нарекли са това място „Моржът“ или „Дърводелецът“, но така или иначе ми допада.
— Не можех да постъпя по този начин — казах аз. Тълпите пъплеха надолу по главното платно, под сводестия таван на пазара. Един брадат мъж с шапка за ски и зелено поло наблюдаваше Сюзън, шепнейки нещо на човека до него. Последният изгледа Сюзън и кимна. Двамата се усмихнаха, после забелязаха, че ги гледам, извърнаха поглед и продължиха пътя си. Поръчах си още една бира. Сюзън си пийна малко от нейната.
— Защо не? — попита тя.
— Щеше да се накърни нещо.
— Какво?
Повдигнах рамене.
— Може би гордостта ми. Сюзън кимна в знак на съгласие.
— Ето че стигнахме до същността на въпроса. Виждаш ли, ако някой иска да се възхищава на фигурата ми, защо не му позволяваш? На мен това ми доставя удоволствие.
Щеше ли да е по-добре, ако не го правеха?
— Имаш предвид онези двамата клоуни преди малко ли?
— Да. Освен това, ако един мъж се възхищава от задника ми, той не е задължително клоун.
— Нищо не съм направил — възразих й.
— Ти ги зяпаше.
— Е да, те се плашат лесно.
— Повече ли щеше да ти хареса, ако ме бяха помолили да си сложа колан с метални халки?
Изръмжах.
— Ето това е. Та за какво беше нужно да ги гледаш така втренчено?
— Имаш предвид гордостта ми, нали?
— Стигнахме до истината.
— Преди малко не водихме ли същия разговор?
Тя се засмя и направи знак на бюфетчията за още една бира.
— Да, но не сме го приключили.
— Та какво трябваше да направя, когато ония двамата млади, способни и перспективни кретени започнаха да я влачат?
— Да стоиш наблизо и да внимаваш па не я наранят. Да си на разположение, в случай че тя извика за помощ. Да държиш вратата, докато излязат.
— Боже Господи! — възкликнах.
— Можеше да я хванеш и ти под ръка, да се отпуснеш като се опитат да ви влачат и така да ги
