затрудниш напълно.
— Не — отговорих. — Това не можех да направя. Ако има следващ път, може би бих изпълнил тези указания. Но тогава това нямаше да стане — да легна и да ги оставя да ме мъкнат.
— Съгласна съм. Само че ти нямаше правото да лишаваш Рейчъл от възможността да триумфира.
— Не виждах нещата по този начин.
— Разбира се, че не — на теб ще ти е невъзможно да си траеш и ако сме на купон и някой започне да ме ухажва.
— Лишавайки те от шанса ти самата да се справиш по-успешно.
— Естествено — отвърна тя. Около ъгълчето на устата й имаше петънце от соса. Пресегнах се и го изтрих с палец. — По принцип нямам нужда от това да ме защищаваш. През всичките тези години съм се справяла много добре сама. Винаги съм парирала собственоръчно хората, от които съм искала да се избавя.
— А ако те не се отстранят сами?
— Тогава ще ти се обадя. Няма да си далече. Откак се запознахме, не се отдалечаваш на повече от два метра.
Допих си бирата.
— Нека да тръгнем към изхода на „Фанойл Хол“ — предложих. Беше почти четири и половина и пазарната тълпа вече бе оредяла. — Може да ти купя кифла.
— Не искам да си мислиш, че се заяждам заради мен самата — каза тя. Беше ме хванала за ръка. Главата й стигаше малко над рамото ми. От косата й се носеше лек аромат на цветя. — Разбирам те и донякъде ми харесват собственическите ти импулси. Освен това те обичам, а това понякога променя нещата.
— Можем да се спуснем по тези стълби и да си ходим — предложих.
— Нека да е по-късно. Ти ми обеща да се разхождаме дълго, да ядем, да пием и да оглеждаме хората.
— А после какво?
— Кой знае? — каза Сюзън. — Екстаз може би.
— Тогава да вървим по-бързо.
„Куинси“ е стар пазар, възстановен с любов. Огромен е и е направен от гранитни плочи. От двете страни на дългата централна алея има сергии, на които продават кисело мляко с плодова гарнитура, банички със зеле, ролца от омари, сандвичи заострени във формата на подводница, френски франзели, селски пирожки, гръцка салата, подсладени и подкиселени пилешки деликатеси, баклава, курабийки, гевреци, стриди, сирена, захаросани плодове, сладолед, сладкиши с извара, печени пилета, пица, понички, симидчета, желирана патица, сандвичи с печено говеждо и лютеница намазана върху прясно изпечен хляб, брюкселско зеле, сушени праскови, „слонско“ кашу и други ядки. Наоколо има също кланици, магазини за сирена, кафе на пясък, дюкянчета за плодове и място, в което продават корейски корени от женшен. От двете страни се намират и пасажи с магазини в безистени с множество сергии и тераси с кафенета, а в реставрираните тухлени сгради е пълно с магазини за конфекция, дрехи по поръчка и ресторанти. Мястото се води туристически обект номер едно в Бостън и това е оправдано. Ако се разхождате с момиче из уличките на пазара, ще ви бъде трудно да не се държите за ръка. На всяка крачка се срещат жонгльори, фокусници и странстващи музиканти. Този пазар не е никога празен, а във върховите часове е направо невъзможно да го прекосиш. Спряхме и си купихме две пръчки с нанизани пресни плодове.
— Това, което казваш, скъпа, е смислено — казах, — но не е редно.
— Знам — отвърна тя. — И вероятно винаги ще мислиш така. Ти си израснал със силно развито чувство за семейство. Само че нямаш семейство и прехвърляш импулсите си да защищаваш към своите клиенти или пък към мен.
— Ако не ти, клиентите ми обикновено се нуждаят от защита.
— Това е вярно. Затова и се занимаваш с тази работа. Ти самият имаш нужда от хора, на които им е необходима защита. Иначе какво ще го правиш това огромно море от импулси?
Бях изял плодовете и изхвърлих пръчката в една кофа.
— Ще го излея върху теб, пиленце — казах аз.
Сюзън въздъхна:
— О, Господи!
— Не мисля, че ще се променя — казах.
— Надявам се, че няма. Аз те обичам. И те разбирам, а ти трябва да си останеш все така сладък. Можеш да разбереш, обаче, защо Рейчъл Уолъс е имала резерви спрямо теб.
— Да, смятам се за достатъчно проницателен.
— Това със сигурност е вярно — каза Сюзън. — Искаш ли да си разделим едно кисело мляко?
15
Оставаха три седмици до Коледа. Бях в канцеларията си и гледах как навън прехвръква сняг на едри парцали, когато разбрах, че са отмъкнали Рейчъл Уолъс.
Седях с вдигнати върху бюрото крака, пиех кафе без захар, ядях понички и чаках да ми се обади от Фол Ривър един тип на име Антъни Гонсалвес, когато телефонът иззвъня. Не беше Гонсалвес.
Гласът рече:
— Спенсър? Обажда се Джон Тикнър от „Хамилтън Блак“. Бихте ли дошъл веднага? Изглежда, че Рейчъл Уолъс е отвлечена.
— Извикахте ли полицията? — попитах.
— Да.
— Окей, тръгвам.
Затворих телефона, обрамчих кобура си, а върху полото облякох якето си, подплатено с вълна. Излязох. Канцеларията ми тази година беше на ъгъла на авеню „Масачузетс“ и улица „Бойлстън“ — на втория етаж, в малка триъгълна куличка над едно магазинче за цигари. Колата ми беше паркирана до един знак, на който пишеше „Автобусна спирка. Паркирането забранено“. Снегът се топеше по уличното платно, но се натрупваше встрани, до бордюра на тротоара.
Коледната елха в центъра „Пруденшъл“ вече бе запалена, нищо, че нямаше четири следобед. Свих вляво при „Чарлз“, после надясно по „Бийкън“ и паркирах в подножието на възвишението пред „Стейт Хаус“ на едно място, за което пише, че е „резервирано за членове на върховния съд“. Имаха предвид законодателната власт, но в Масачузетс я наричат върховния и Главния съд по същата причина, поради която наричат себе си Общност. Цялата история, струва ми се, има нещо общо с гласуването против Никсън. Вдясно „Комън“ се спускаше надолу към улица „Тремонт“, дърветата бяха обсипани с коледни светлинки, а до края на „Парк стрийт“ бяха изобразени „на живо“ сцени от Рождество Христово. Снегът се беше задържал само върху тревните площи на „Комън“, а по тротоарите се топеше. Долу до информационния павилион бяха оградили няколко елена и едно момче с рекламна шапка стоеше до кошарата, раздавайки някакви брошури на минувачите, които се опитваха да хранят дивеча с пуканки.
Канцеларията на Тикнър се намираше на най-горния етаж и гледаше към „Комън“. Беше с висок таван и големи прозорци, претрупана от книги и ръкописи. Срещу бюрото бе разположена ниска кушетка, а пред нея — масичка за кафе, отрупана с папки. Тикнър седеше на дивана, вдигнал крака върху масичката и гледаше през прозореца към момчето на „Комън“ до клетката на елените, което подаваше брошурки на минувачите. Детективът-сержант Франк Белсън седеше на кушетката до него и отпиваше от кафето си. Един момък със селска физиономия и костюм с жилетка от „Луис“ говореше по телефона точно зад бюрото на Тикнър.
Когато влязох Белсън ми кимна. Погледнах момъка със селската физиономия и попитах:
— От прокуратурата ли сте?
Белсън отново кимна.
— Кронин — представи го той. — Помощник-прокурор.
— Радвам се, че дойде, Спенсър — каза Тикнър. — Предполагам, че познаваш сержант Белсън, а това е Роджър Форбз, нашият адвокат.
