— Ако много от тях напуснат едновременно, ще фалирам — каза Ейприл.
Беше облечена с черен кашмирен пуловер с остро деколте и джинси.
— Трудно се намират нови хора. Не мога просто да отида и да си купя десет резервни проститутки от някой сводник. Всъщност моите момичета най-често не са професионални проститутки.
— А какви са, проститутки любителки? — попитах. — Това не са ли взаимноизключващи се понятия?
— При мен е различно — настоя Ейприл. — Тук работят студентки. Учителки. Домакини, които идват само когато съпрузите им са в командировка. Имам една стюардеса. Имам една дама, която се занимава с продажба на недвижими имоти. Жените са качествени.
— И защо го правят? Ейприл сви рамене.
— Обичат парите. Обичат секса. Обичат приключенията. Печелят много за нещо, което иначе щяха да правят безплатно.
— Къде ги намираш? — попитах.
— Няма нужда да ги търсиш. След като започнеш, създава се нещо като мрежа. В началото отговаряш на личните обяви по интернет или в сериозните браншови списания. Изпращаме им дискретно запитване. „Интересувате ли се от работа като компаньонка?“ Или изпращаме хора в барове за запознанства, където се срещат с подходящите жени и им задават същия въпрос.
— За да елиминирате онези, които не са… от вашата порода?
— Не се подигравай — каза ми тя. — Не говорим за потни същества, грухтящи в тъмното. Това е първокласен частен клуб. Държа моите момичета да се наслаждават на секса. И държа клиентите ми да бъдат с момичета, на които сексът им харесва.
— Всичко да е истинско — казах аз.
— Точно така. Много добре го каза. Всичко да е истинско.
— Тогава защо твоите клиенти не се възползват от такива жени, без да им плащат? Нали ги има навсякъде? Не е ли по-лесно?
— Не, по-трудно е. Защото тогава сами ще трябва да се занимават с процеса на селекция, който ние провеждаме много внимателно вместо тях.
— Така ли?
— Да — каза твърдо Ейприл. — Мъжете идват при нас, защото знаят, че тук ще изживеят чудесна еротична среща с привлекателна, интелигентна и интересна жена.
— Ами СПИН?
— Този риск съществува при всеки сексуален контакт — отвърна Ейприл. — Освен ако не става въпрос за дълготрайна моногамна връзка. Но и ние вземаме всички възможни предпазни мерки. Момичетата ни редовно се преглеждат. А клиентите ни са от слоеве на обществото, където има по-малка вероятност да попаднеш на болни от СПИН.
— А личните услуги от твоя страна? — попитах.
— Брей, колко си любопитен.
— Професионална черта — казах. — Мога да оттегля въпроса.
— Правя го понякога, при особени обстоятелства.
— Мисля, че не искам да знам какво представляват особените обстоятелства — казах.
Ейприл сви рамене.
— Не е толкова сложно. Понякога някой клиент просто иска да прави секс с шефката.
— Мадам, така да се каже. Символичната майка на момичетата.
Ейприл ме изгледа вторачено.
— На психоаналитик ли се правиш?
— Просто ми хрумна тази мисъл — отвърнах.
— Е, знам за теб и Сюзън, но не се връзвам на такива неща.
— Не се опитвам да те вържа.
— Извинявай — каза Ейприл. — Просто съм пробвала. И повечето психоаналитици, с които съм говорила, бяха по-луди от мен.
Замълчахме. Теди взе една фигура и я премести. Хоук дълбокомислено се загледа в дъската. Концентрацията им беше почти физически осезаема.
— Играеш ли шах? — попита ме Ейприл.
— Не — отвърнах.
— А знаеш ли правилата?
— Не.
— И аз — каза тя.
Хоук взе една от своите фигури и я премести. Теди бавно кимна, все едно одобряваше хода.
— Ще дойдеш ли в кабинета ми за малко? — попита ме Ейприл.
— Естествено.
Излязохме от салона, минахме покрай рецепцията и влязохме в офиса. Служителките работеха на компютрите си.
— Разкажи ми нещо повече за Теди Сап — помоли Ейприл.
— Какво повече?
— Струва ми се някак различен.
— Той е различен — потвърдих. — Както и Хоук. Както и аз. Всички сме различни. Точно затова сме в този бизнес.
— Да, но… защо му е такава косата?
— Прекалено руса ли ти се струва?
— И изкуствена. Прилича на някакъв странен борец или културист, или нещо подобно.
— Теди е гей — обясних аз. — Дълго време се е борил с това. Но накрая е взел решение. И с косата си все едно казва: „Не се опитвам да мина за хетеросексуален.“
— Тогава може ли наистина да прави това, което се очаква от него?
Замълчах. Можех да кажа много неща. Но не казах нито едно от тях. Просто отговорих на въпроса.
— По-добре от почти всички хора на света.
13
Бях качил краката си на бюрото и говорех по телефона с Патриша Ътли, която си беше вкъщи в Ню Йорк. Днес Пърл беше при мен, в офиса, на канапето, и се забавляваше, като лежеше по гръб с увиснала глава и изплезен език. Лежейки така, тя изглеждаше, все едно че няма кости и нерви, а времето и напрежението нямат значение и всичко е само игра.
— Когато ми я доведе, тя беше едно изплашено дете — каза Патриша Ътли. — Аз се заех с нея и започнах да я обучавам. Цялата първа година изобщо не съм я карала да работи.
— Операция „Чисто сърце“ — казах аз.
— Е, не съвсем. Все пак се занимавам с бизнес. Но и собственото ми детство беше доста бурно, така че проявих съчувствие.
— И може би си по-мека, отколкото си признаваш — добавих.
— Намерил се кой да го каже — отвърна тя. — Във всеки случай тя беше почти пораснала и напредваше добре, когато реши да избяга с онзи идиот Рамбо.
— Който не беше по-мек, отколкото си признаваше.
— Никак — съгласи се Патриша Ътли.
— Всичко в замяна на любовта?
— По-скоро „нещо в замяна на любовта“ — уточни тя. — Не всичко. Но когато ти ми я върна, се наложи да започнем почти отначало.
— Животът й не е бил лесен.
— С повечето хора е така — каза Патриша Ътли. — Особено в този бизнес. Ние се опитваме да бъдем изключение.
— Всички се опитваме да бъдем изключение — изтъкнах аз. — Но ти наистина успяваш.
