— Това имитация на Хъмфри Богарт ли беше?
— Щом се налага да питаш, явно не.
— Виж фактите — каза Патриша Ътли. — В крайна сметка успяхме да я вдигнем на крака и Ейприл стана едно от най-успешните ми момичета.
— Кажи ми за бизнеса, в който си я вкарала.
— Бизнесът не е върхът. Но все пак й дава възможност да управлява нещо според възможностите си и да печели прилично. Направих го най-вече заради нея.
— Получаваш ли процент?
— Да. Десет процента.
— От приходите?
— От чистата печалба — отвърна тя.
— Значи го правиш за Ейприл, а?
— Да. Прибирам малко над седем хиляди и петстотин долара годишно.
— Значи целият бизнес носи на Ейприл около седемдесет и пет хиляди?
— Общо взето — отвърна Патриша Ътли. — Има много текущи разходи.
— Наем за къщата, мебелите, осигуровки за момичетата и служителките?
— Както и разходи за бара, трапезарията, подкупи за полицията, таксата за мистър Маркъс, почистването, сериозна сметка за пране, медицински прегледи за момичетата, разходи за облекло.
— А заплати за момичетата? — попитах.
— Проститутките? Те получават аванс от бъдещите постъпления. Ако не излязат на печалба в сравнително кратък срок, ги заменят.
— Как върви бизнесът на Ейприл в сравнение с твоя в Ню Йорк? — попитах.
— По отношение на печалбата?
— Да.
— Джобни пари — отвърна тя. — Прекалено малък оборот и прекалено много разходи. Вероятно никога няма да успея да си върна първоначалната инвестиция.
— Очаква ли се изведнъж да потръгне по-добре?
— Не — отвърна Патриша Ътли. — Съмнявам се. Не съм се замисляла специално, но ми се струва, че пазарната ниша вече е запълнена.
Пърл изведнъж скочи от канапето и бързо обиколи офиса ми, докато не откри една мръсна и прокъсана плюшена играчка, която представляваше животно от неопределен вид. Вдигна я в зъбите си и стисна, така че играчката изквича, после ми я донесе.
— Какъв е този звук, за бога? — попита Патриша Ътли.
— Плюшена играчка — обясних.
Пърл продължи да квичи с играчката, докато не я взех и не я хвърлих в другия край на стаята.
— Замислял ли си се, че може би прекарваш твърде дълго време сам? — поинтересува се Патриша Ътли.
— Двамата със Сюзън имаме куче — казах. — Днес аз я гледам, така че я доведох на работа с татко.
— Божичко — въздъхна Патриша Ътли.
Пърл си взе играчката, разтърси я със зъбите си, погледна ме, взе решение, скочи на канапето и пак легна, но този път върху играчката.
— Ще ми кажеш ли защо се обади? — попита Патриша Ътли.
— Някой се опитва да изкара Ейприл от бизнеса.
— И тя се обърна към теб?
— Да.
— Знаеш ли кой е?
— Все още не — отвърнах.
— Помага ли ти някой?
— Двама души.
— Значи ще има някакви разходи — каза тя.
— Някакви.
— Ейприл плати ли ти?
— Не.
— Тя сигурно не може да си го позволи — каза Патриша Ътли. — Когато приключиш, ми изпрати сметката. Може би аз ще мога да ти платя.
— Нека да поговорим пак, когато приключа.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита тя. — Стивън вече го няма. Но имам връзки.
— Няма нужда — отвърнах. — Съжалявам за Стивън.
— Бяхме заедно дълго време — каза тя.
— Но не достатъчно — казах аз.
— Никога не е достатъчно — каза тя.
14
В дома на Сюзън имаше едно желязно правило и то гласеше, че Пърл не бива да вечеря преди пет часа следобед. Сюзън винаги казваше:
„Ако веднъж се поддадеш, скоро ще започнем да й даваме да вечеря на обяд.“
Разбира се, това беше съвършено вярно и правилото беше въведено съвсем основателно. Затова, след като двамата с Пърл се върнахме пеш четири пресечки до апартамента ми в късния следобед, аз решително не обърнах внимание на вторачения й поглед и не й дадох вечерята чак до 4:11 часа.
Пърл се хранеше възпитано и съсредоточено. Към 4:13 ч. купичката й беше празна и тя приключваше с водата от другата купичка. Изпълнила задълженията си за деня, тя скочи на канапето, сви се на кълбо и ме загледа.
Сюзън беше на научна конференция в Олбъни и щеше да се прибере утре. Бях останал сам за вечерта. Отидох в кухнята, приготвих си питие, взех го и седнах на канапето до Пърл. Питието беше във висока чаша — скоч със сода и много лед. Изглеждаше добре. Отпих от него. Имаше приятен и свеж вкус. Протегнах ръка и погалих Пърл.
Стаята ми беше толкова позната, че почти не я забелязвах. Отдавна живеех тук. За пръв път бях правил секс със Сюзън тук — на едно канапе, което доста приличаше на това. Бях готов да го задържа от сантиментални съображения, може би дори с медна плочка, която да напомня за този исторически факт. Но Сюзън твърдо вярва, че старото трябва да отстъпва място на новото, така че вече имах ново канапе. Все пак и аз спечелих нещо от цялата история. Защото правихме секс и на новото канапе.
Не съм сигурен дали Пърл знаеше за това, но във всеки случай не изглеждаше особено впечатлена. Всъщност спеше и леко похъркваше. Отпих от питието си. Най-важното беше да поддържам умерено темпо. Когато Сюзън я нямаше, никога не се чувствах напълно щастлив. Не се виждахме всеки ден. Внимавахме, тъй като нито един от двамата не искаше да се превръща в задължение за другия. Но все пак предпочитах тя да е наблизо, така че да мога да я видя, ако поискам. Дори ако не се възползвам от тази възможност.
Погледнах през прозореца. Вече беше тъмно. Началото на февруари. Футболният сезон почти беше приключил. Бейзболният не беше започнал. Баскетболът бе скучен, поне до последните две минути от играта. А снегът си стоеше дълбок и мръсен. До пролетното равноденствие оставаха цели седем седмици. Питието ми свърши. Внимателно станах от канапето, за да не стресна Пърл, и си налях още едно. Върнах се на канапето, внимателно се отпуснах до нея, качих краката си на масичката и отпих. Все някога зимата щеше да свърши. Пърл се размърда в съня си и аз също се размърдах, за да й направя място…
В историята на Ейприл имаше нещо, което изобщо не се връзваше.
Още от самото начало изпитвах някакво неудобство. Не знаех какво точно ме притеснява. Но сега изведнъж разбрах. Бизнесът с елитни проститутки, с който се занимаваше тя, просто не си струваше толкова усилия от страна на човек, който очаква да спечели от него. Ако Патриша Ътли не бъркаше — а тя никога не
