От високите прозорци бликаше светлина. Чакалнята беше пълна с хора. Сякаш част от Ню Йорк, но от друго време беше прехвърлена в двайсет и първи век. Корсети ми подаде голям плик за документи.
— Връщам ти списъка — каза той. — Писал съм бележки по него. Можеш да ги прочетеш после.
— Намери ли нещо интересно? — попитах.
— Само един — отвърна Корсети. — Лайънел Фарнсуърт.
— Какво е направил?
— Консорциум за недвижими имоти — обясни Корсети. — Купил известен брой малки еднофамилни къщи в северната част на Джързи. Точно преди собствениците им да фалират. Продал ги скъпо и прескъпо на юпита от Манхатън, като им обещал високи приходи от наеми и печалба в дългосрочен план. Спечелил процент от сделката и уредил финансирането, заради което получил и комисиона от банката.
— И?
— И се оказало, че повечето къщи не стават за нищо. Имали нужда от основен ремонт. Наемателите не били в състояние да плащат редовно. Ив крайна сметка юпитата се оказали с по една торба боклук в ръцете си.
— И един от тях си намерил адвокат — предположих.
— Не, събрали се и наели общ адвокат — отвърна Корсети. — Той отишъл при прокурора на Манхатън, който от своя страна говорил с нашите братовчеди в Джързи.
— И?
— И тъй като престъплението е извършено в два различни щата, Джързи и Ню Йорк, се намесили и федералните. Развихрили се страхотни съдебни битки за територия, но в крайна сметка Лайънел лежал две години в „Алънуд“ с присъда за някаква форма на междущатска измама с цел финансово облагодетелстване.
— Затворът „Алънуд“ — казах аз. — В Уайт Диър, щата Пенсилвания.
— Звучи като име на курорт — отбеляза Корсети.
— За леките присъди наистина е като курорт — отвърнах. — Имаш ли точните дати?
— Всичко е вътре — каза Корсети. — Аз само нахвърлях най-важното.
— А не изскочи ли някой друг? — попитах.
— Не.
Край нас мина един бездомник.
— Имате ли дребни, господа? — попита той.
Корсети бръкна за портфейла си. Палтото му се отвори и бездомникът видя пистолета на Корсети и значката на колана му. Отстъпи, без да изчака парите.
— Извинявайте — пропя той.
— Няма проблеми.
Корсети извади портфейла си.
— Ела тук — нареди.
— Слушам, сър.
Бездомникът отново пристъпи към пейката. Не смееше да ни гледа в очите. Беше приковал поглед в пода. Леко сви рамене, сякаш очакваше всеки момент Корсети да го удари.
— Нямам дребни — каза Корсети и му подаде банкнота от десет долара.
Бездомникът взе банкнотата и я загледа вторачено. Продължаваше да не гледа нито към Корсети, нито към мен.
— Чупката — каза Корсети.
— Слушам, сър — отвърна бездомникът. — Бог да ви благослови.
Той отстъпи назад, като продължаваше да гледа банкнотата в ръката си, после се обърна и се отдалечи през чакалнята към 42-ра улица.
— Проклети просяци — каза Корсети. — Униформените идват по два пъти на ден, за да ги разгонват, но те пак се връщат след половин час.
— Особено през зимата — отвърнах. — Смяташ ли, че „проклети просяци“ е подходящо название за нашите социално слаби братя и сестри?
— Понякога ги наричам и „скитници“ — отвърна Корсети. — Но само когато проявяват повече стил.
— Смяташ ли, че парите ще му помогнат? — попитах.
— Не.
— Смяташ ли, че ще ги похарчи за пиячка?
— Да.
— Тогава защо му ги даде?
Корсети преглътна остатъка от кафето си и се ухили.
— Така ми се прииска.
22
Прекарах един час със списъка на Патриша Ътли, допълнен от Юджин Корсети. Корсети си беше направил труда да открие адресите и телефонните номера на всичките петнайсет души в него. Беше добавил и копия от снимките в досието на Фарнсуърт, което му бяха отворили при първия арест за измама през 1998 г. С изключение на това, вътре нямаше почти нищо повече от историята, която вече ми беше разказал в чакалнята.
Прииска ми се да хвърля едно око на Лайънел Фарнсуърт, така че прекосих парка и отидох до мястото, където живееше — една от впечатляващите жилищни сгради на първа линия с изглед към Сентръл Парк, точно срещу хотел „Карлайл“.
Не бях сигурен какво очаквам от тази среща. Снимките от досието със сигурност бяха достатъчно стари, за да се е променил междувременно. Освен това хората невинаги приличат на себе си, когато ги снимат за полицейско досие. На живо сигурно щеше да бъде различен. А имах и някакво неясно чувство, че ако не ми се стори подходящ за ролята си в тази история, веднага ще разбера. И не на последно място просто нямах по-добра идея.
На входа стоеше портиер. Беше едър мъж в тъмночервена униформа със златни ширити. Имаше типичното лице на ирландец от Ню Йорк, което подсказва, че ако му създаваш проблеми, няма да има абсолютно нищо против да те повали с един удар и да те нарита здравата.
— Лайънел Фарнсуърт — казах аз.
Портиерът взе телефонната слушалка от месинговата кутия на стената.
— За кого да предам?
— Клинт Хартунг — отвърнах.
— Бихте ли казали фамилията по букви?
— Х-А-Р-Т-У-Н-Г — казах. — Хартунг.
Портиерът позвъни, поговори малко в слушалката и отново се обърна към мен.
— Името ви не е познато на мистър Фарнсуърт — съобщи ми той. — Във връзка с какво го търсите?
— Кажете му, че се отнася за нещо, което обсъждахме в Уайт Диър, щата Пенсилвания — отвърнах. — Преди известно време, когато и двамата бяхме там.
Портиерът предаде думите ми по телефона и после мълчаливо изслуша отговора, като от време на време кимаше. Накрая остави слушалката и затвори малката месингова вратичка на кутията, в която беше телефонът.
— Мистър Фарнсуърт каза, че ще слезе. Можете да го изчакате във фоайето.
Влязох в сградата. Фоайето беше малко, с черен мрамор и полиран месинг. От двете страни на вратата на асансьора имаше по една пейка. Пейките бяха тапицирани с черна кожа. Седнах на едната. След около две минути чух асансьорът да слиза. След още една минута вратата се отвори и той излезе във фоайето. Изправих се и казах:
— Мистър Фарнсуърт?
Той се обърна към мен и се усмихна. Беше пъхнал ръка в джоба на сакото си, с палеца навън. Нокътят на палеца му блестеше.
— Да — каза той. — Кажете за Уайт Диър. Изглеждаше много добре. Беше висок колкото мен, но по-
