слаб. Тъмната му коса бе прошарена с точния брой посивели кичури за неговата възраст. Косата му беше въздълга, вълниста и сресана право назад. Имаше хубав тен, правилни черти и чудесни зъби. Беше облечен със светлосив спортен панталон, тъмно спортно сако и, Господ да ми е на помощ, бял копринен шал.
— Разбрах, че сте прекарали известно време в „Алънуд“ — отвърнах. — Беше просто номер, за да ви повикат.
Усмивката на Фарнсуърт остана все така сърдечна и гостоприемна. Той хвърли небрежен поглед към стъклената врата на входа, откъдето ни наблюдаваше портиерът. После извади ръката си от джоба на сакото и я протегна към мен.
— Е, свърши работа — каза той. — При това с доста деликатен подход. Да споменете името на града, а не името на затвора.
Стиснахме си ръцете, той елегантно посочи към пейката, на която го чаках, и двамата седнахме на нея. Фарнсуърт леко се извъртя, така че да ме гледа в очите.
— Е? С какво мога да ви помогна?
Доста добре. Изобщо не се опита да обясни защо е бил в „Длънуд“. Не прояви признаци на раздразнение, че съм го изиграл да слезе. Просто се държеше искрено и дружелюбно. Нищо чудно, че хората доброволно му даваха парите си. Фарнсуърт Дружелюбния. Винаги готов да играе с картите, които е получил. Естествено, ако нещо се объркаше, портиерът беше наблизо.
— Аз съм частен детектив — започнах. — В момента работя за голяма адвокатска кантора — „Гордън, Кер, Ритни и Майз“. Те заведоха и спечелиха дело срещу голяма национална корпорация, името на която не съм упълномощен да споменавам.
— Браво на тях — каза Фарнсуърт.
— Аха — съгласих се. — Поне веднъж доброто победи. Спечелената сума е, ами, доста солидна и известен брой физически лица трябва да получат своя дял от нея. Ако успеем да ги открием.
— Нали няма да ми кажете, че съм едно от тези физически лица? — попита Фарнсуърт.
— За съжаление, не — отвърнах. — Но търся жена на име Ейприл Кайл и имам причина да смятам, че вие може би я познавате.
— Ейприл — повтори той. — Как беше фамилията?
— Кайл — повторих аз. — Знаете ли как мога да я открия?
— Ейприл Кайл — повтори той. — Честно казано, не познавам жена с такова име.
Добре, значи Лайънел лъже.
— Женен ли сте, мистър Фарнсуърт?
— Не — отвърна той. — В момента не.
Фарнсуърт ми се усмихна широко, открито и дружелюбно, и добави:
— В момента съм в почивка.
Предполагам, че хората най-често не се хвалят, че използват услугите на проститутки, но ако не беше женен, нямаше сериозна причина да лъже, а в така описаната ситуация имаше големи пари, част от които можеше да спечели, ако помогне на Ейприл да спечели нейния дял. Едва не се усмихнах. Версията ми беше толкова добра, че започвах да й вярвам. Човек като Фарнсуърт трябваше да подуши тази възможност и да се възползва от нея. А той не го направи. И това вече беше странно.
— Почивката понякога е приятна, а понякога не — заявих аз.
Той топло ми се усмихна — като един мъж на друг.
— Точно в момента е адски приятна — каза той.
— Поздравления — отвърнах.
След мига на мъжко разбирателство аз се изправих.
— Благодаря ви за помощта, мистър Фарнсуърт.
— Съжалявам, че не можах да помогна повече — отвърна той. — Как попаднахте на историята за „Алънуд“?
— Рутинно разследване — обясних. — Дори няма да го включвам в доклада си.
— Добре — каза той. — Мога да обясня, но би било излишна загуба на време.
— Не се притеснявайте — успокоих го аз.
Той се усмихна и кимна. Стиснахме си ръцете. Докато се обръщах, неволно го бутнах отдясно. В десния джоб на сакото му имаше пистолет.
— Извинете.
— Няма проблеми — отвърна той.
— Господи, колко съм тромав — възкликнах.
— Няма проблеми — повтори той.
Излязох от фоайето и минах покрай портиера. Той не откъсна поглед от мен. Изчаках да светне зелено и пресякох улицата. Портиерът продължи да ме наблюдава чак докато не влязох в парка.
В защита на Фарнсуърт трябва да се каже, че пистолетът не беше много голям.
23
Двамата с Франк Белсън се видяхме за закуска на бара в една закусвалня на Саутхамптън Стрийт, близо до новото полицейско управление.
— Добро съвпадение — каза Белсън. — Оли Демарс е лежал за физическо насилие в затвора „Конкорд“ от 1990 до 1992 година и във федералния затвор „Алънуд“ през 1998-а. Значи е бил там по същото време като твоя човек.
— Лайънел Фарнсуърт — уточних. — За какво е лежал Оли във федералния?
— Заедно с някакъв друг тип крадели чекове за пенсии от пощенските кутии на пенсионерите. Оли изпял другия тип и се уредил да лежи само една година.
— Такъв си е Оли — съгласих се. — Човек с принципи.
— Обадих се в затвора — продължи Белсън. — И двамата са били с малки присъди, а не в строго охраняваната част. Според служителя, с когото говорих, би било изненадващо, ако не се познават.
Отхапах от сандвича си с телешка кайма. Белсън отпи от кафето си.
— Какво знаеш за Оли? — попитах.
— Не го познавам лично — отвърна той. — Но разпитах. Говорих с отдела, който се занимава с организираната престъпност, и с няколко детективи от съответния участък.
— Смятат, че Оли е свързан с организираната престъпност, така ли?
— Всъщност не. Не е чак толкова организиран. Но много от престъпните групировки го използват за поръчки. Той върти нещо като конфедерация на начинаещи гангстери, които дава под наем за физическа работа на по-големи играчи.
— Трябва по-внимателно да си подбира хората — отбелязах.
— За да се справи с теб? И с Хоук? Естествено. Но хората му стават за това, за което ги използват: да понатупат някой начинаещ предприемач от Милис, който е взел назаем пари, за да си отвори ресторант, и закъснява с плащанията.
— Оли занимава ли се лично?
— Най-често само възлага поръчките. Но е достатъчно опасен, за да се справя и сам. Нали все пак трябва да държи начинаещите гангстери под контрол.
Хапнах още малко сандвич с телешка кайма. Закуската на Белсън се състоеше от английска кифличка и кафе. Нищо чудно, че беше толкова жилав.
— И не може да се твърди, че е лоялен човек? — продължих.
— Другият тип от историята с пенсиите в пощенските кутии сигурно още е в „Алънуд“ и излежава присъдата на Оли — отвърна Белсън.
Довърших си сандвича. Франк отхапа от английската си кифличка. Оставаше му повече от половината.
— Само това ли ядеш на закуска? — попитах.
— Пия много кафе — отвърна той.
— Кафето е хранително — съгласих се.
— Аз никога не съм много гладен — каза Белсън. — Ям толкова, колкото да остана жив.
