— И аз — отвърнах.
Човекът от бара отнесе празната ми чиния. Поръчах си още кафе и кейк с ананас. Белсън сложи малко гроздово желе върху остатъка от кифличката си.
— Плодове — обясни той.
— Здравословно е — съгласих се аз.
— Оли не е голям играч — отбеляза Белсън. — Защото не е най-ярката крушка на коледното дръвче. Но според хората, които го познават, има огромно его и е толкова луд, че гледат да не го ядосват, ако не се налага.
— На мен може да ми се наложи — отбелязах. Белсън кимна.
— Да, като стана дума за его.
— Предпочитам да го наричам „самоувереност“ — отвърнах.
— Със сигурност така ще предпочиташ — каза той.
— Той е ядосал Тони Маркъс — продължих. — Една от Божите заповеди на Тони е, че бизнесът с проститутките трябва да се върти от чернокожи.
— Тони има такива Божи заповеди за всеки бизнес, с който се занимава — отвърна Белсън.
— Тони има силно развито религиозно чувство — отбелязах аз.
— Тони сам ще се справи с Оли — уточни Белсън. — Защо не го оставиш да свърши работата вместо теб?
— Защото той сам ми предложи да се справя с Оли — обясних. — Сигурно не иска да ви предизвиква.
— Да бе — каза Белсън. — Все едно ние ще се втурнем да работим денонощно, за да открием кой точно е очистил такъв боклук като Оли Демарс.
— Само съобщавам новините — заявих важно. — Не си ги измислям.
— Ще говориш ли с него?
— С Оли? — попитах. — Аха.
— Искаш ли да дойда с теб и да размахам значката? Така вероятно няма да се налага да стреляш по никого.
— Благодаря за предложението — отвърнах. — Колко точно е луд този Оли?
— Не чак толкова, че да застреля ченге — каза Белсън.
24
Докато отивахме към Андрюс Скуеър, Белсън проведе няколко разговора по полицейската радиостанция. Паркирахме пред офиса на Оли и няколко минути останахме в колата.
— Може да се наложи да говорим за неща, които не са съвсем законни — казах. — Надявам се да не подслушваш.
— А? — каза Белсън. — Извинявай, не те слушах.
— Точно така — кимнах.
До нашата кола спряха няколко патрулки, пълни с униформени ченгета. Излязохме. Белсън отиде да поговори с тях, после се върна. Извади значката, закачи я на ревера на палтото си и двамата се приближихме към входа.
Отпред седяха трима души, които не познавах. Единият от тях, як тип с руса коса, прибрана на опашка, стана и се отдалечи по коридора в момента, в който ни видя. След малко се върна, като водеше Оли. Оли ме погледна така, все едно ме виждаше за пръв път. После погледна към значката на ревера на Белсън и се усмихна.
— На вашите услуги, детектив. С какво мога да бъда полезен на закона?
— Да поговорим в офиса ти — предложи Белсън.
— Става — съгласи се Оли и тръгна по коридора.
Последвахме го. Той седна зад бюрото си, облегна се, качи краката си на бюрото и разпери ръце.
— Имам ли нужда от адвокат?
— Ами, ами — отвърна Белсън. — Тук всички сме приятели. Познаваш ли Спенсър?
Очите на Оли се разшириха и той внимателно ме огледа от глава до пети.
— А, да — възкликна той. — Естествено. Извинявай, не те познах. Как си?
Днес Оли беше облечен с карирана вълнена риза, черна плетена вратовръзка и пясъчно кадифено сако.
— Супер — отвърнах. — Разкажи ни за твоя приятел Лайънел Фарнсуърт.
Оли ме изгледа, без да мига, после се обърна към Белсън.
— Той не е ченге — изтъкна Оли.
— Разкажи ни за твоя приятел Лайънел Фарнсуърт — повтори Белсън.
Оли погледна първо към Белсън, а после към мен.
— Кой? — обърна се към Белсън.
Белсън се ухили, но в усмивката му нямаше никаква топлота.
— Ще стане по-бързо, ако говориш направо със Спенсър. Ако първо поглеждаш към мен всеки път, когато той ти зададе някой въпрос, много ще се забавим.
Оли сви рамене. Старателно изградената му фасада на джентълмен от предградията бързо се разпадаше.
— Май си прав.
— И така — намесих се аз. — Разкажи ми за твоя приятел Лайънел Фарнсуърт.
— Не го познавам — отвърна Оли.
— Познаваш го — възразих. — Лежали сте заедно във федералния затвор „Алънуд“ през 1998-а.
— Вярно, че бях там. По несправедливо обвинение, между другото. Но не познавам човек с такова сложно име.
— И когато той е имал нужда от малко груба сила седем години по-късно — продължих, — се е обадил на теб.
— Не извивам ръце заради Фарнсуърт — настоя Оли.
Белсън се беше облегнал на стола и беше качил единия си крак на бюрото на Оли.
— Оли — обади се той. — Така ме изкарваш лъжец. Казах ти, че нямаш нужда от адвокат, но ако продължаваш да ни заливаш с тая помия, може би ще имаш.
— За какво ми е? — попита Оли.
Лишен от маската на дружелюбния джентълмен, Оли започваше да проявява вродената си глупост. Дори гласът му звучеше различно. Вълкът козината си мени и прочие.
— Слушай сега — казах. — Ти изпрати момчетата си в къщата на Ейприл, но ние двамата с Хоук ги изритахме оттам. След това ти ми прати четирима от твоите хора, за да ме сплашат, но двамата с Теди Сап ги наритахме направо на улицата. Сега вече знам кой те е наел да го направиш и когато отида при него с тези факти, той ще заяви, че ти си виновен за всичко и че ти е поръчал само да говориш с Ейприл.
— И в този момент — обади се Белсън — ние от полицейското управление в Бостън ще се почувстваме задължени да се намесим в защита на закона и гражданите и да те окошарим.
— Или — продължих аз — можеш веднага да изпееш Лайънел, докато все още има смисъл, и да ни кажеш твоята версия, преди да сме говорили с него.
— А опитите за физическо насилие? — попита Оли.
— Няма да предявявам обвинения — обещах. — Какво толкова, нали победих и двата пъти?
— Добре — съгласи се Оли.
После изведнъж стана, отиде и затвори вратата на офиса.
— Добре — повтори.
Върна се зад бюрото си и седна. Отново беше добрият, стар, весел Оли. Вече не изглеждаше объркан. Вече знаеше точно какво трябва да направи.
— Ще ви разкажа за Фарнсуърт — обяви той.
