Сюзън кимна и продължи да бели, без да използва течаща вода. Когато свърши, наряза лука на едри парчета и го метна в тенджерата при морковите.
— А ако се обърнеш към полицията? — попита тя.
— Така ще замеся и Ейприл — отвърнах. — А вероятно и Патриша Ътли.
Сюзън се усмихна.
— Те са проститутки. По собствен избор. Предполагам, че проблемите с полицията са част от рисковете на професията.
Поклатих глава. Сюзън пак се усмихна.
— Може да са курви, но са си твои?
— Точно така.
Сюзън добави в тенджерата пресен магданоз и риган, сипа малко бяло вино и сложи капака.
— Може и да стане вкусно, ако внимавам да не го преваря — отбеляза тя.
— Защо не включиш часовника? — предложих.
Тя ме изгледа укорително, свали си престилката и нагласи часовника.
— И какво ще правим, докато се готви?
— Можем да пием и да правим глупости — предложих.
— Пърл спи на леглото — напомни тя.
— Знам — отвърнах. — Обича да хваща следобедното слънце.
— Значи на канапето — каза Сюзън.
— Съгласен — отвърнах.
— Но според мен първо трябва да се изкъпем.
— Заедно?
— Да, за да започнем на чисто — отвърна Сюзън.
— Освен това, ако ме сложиш под течаща вода, няма да плачеш — казах аз.
Сюзън излезе от кухнята, като в движение си разкопчаваше блузата.
— Не знам — отвърна. — Сигурно ще се разплача, каквото и да правим.
31
Седях в офиса на отворен прозорец. Бях качил краката си на бюрото, четях вестник, пиех кафе и закусвах с кифличка. Беше средата на февруари, но снегът навън се топеше. Току-що бях прочел комикса за Арло и Джанис, когато в офиса ми влезе Куърк.
— Имам един застрелян — съобщи ми той. — На Андрюс Скуеър. Сигурно ще искаш да хвърлиш едно око.
Взех вестника, кафето и кифличката и тръгнах с него.
На мястото вече имаше девет-десет полицейски коли, патрулки и цивилни, които почти напълно задръстваха движението около офиса на Оли Демарс. Когато спряхме, Белсън се приближи до нашата кола. Погледна вътре и ме видя.
— А, супер — каза той. — Довел си Спенсър да помага. Двамата с Куърк слязохме от колата.
— Дълг на всеки гражданин е да служи на обществото, когато се наложи — изрецитирах аз.
— Гледай да не стъпчеш всички доказателства — подхвърли Куърк, докато влизахме в сградата.
Вътре нямаше никой от хората на Оли. Оли беше сам седеше на стола зад бюрото си с наведена глава, а ризата му беше опръскана с кръв. Двама криминалисти обикаляха наоколо, правеха снимки, водеха си бележки и измерваха разни неща.
Куърк се обърна към единия:
— Какво става?
— Изстрел в челото, капитане. С малокалибрено оръжие. Куршумът е отметнал главата му назад, а откатът — напред.
Криминалистът демонстрира със собствената си глава, като я отметна първо назад, а после напред.
— Смъртта сигурно е настъпила още преди главата му да се върне напред — добави той. — Така го намерихме. Няма изходна рана, значи ще открием куршума вътре. Но сигурно ще е доста смачкан, след като се е подрусал насам-натам в черепа.
Куърк кимна.
— Цевта на оръжието е била близо до челото; има следи от изгаряне.
Куърк пак кимна.
— В чекмеджето на бюрото има пистолет — продължи криминалистът. — Скоро не е стреляно с него. Чекмеджето беше затворено.
— Някаква представа кога е умрял? — попита Куърк.
— Не особено точна — отвърна криминалистът. — Мога да предположа, че е било по някое време снощи. Ще разберем със сигурност след аутопсията.
— Обадете ми се, когато разберете — каза Куърк и се обърна към Белсън. — Кой е открил тялото?
— Анонимно обаждане в полицейското управление — отвърна Белсън. — От уличен телефон в Уотъртаун. Първата патрулка, която пристигна, беше на Гарви и Нелсън.
Белсън кимна към едър униформен полицай, който стоеше до вратата на офиса.
— Това е Гарви.
— И какво? — попита го Куърк.
— Както виждате, капитане, тук нямаше никой освен трупа. Седеше си така, както е в момента. Двамата с Нелсън осигурихме периметъра на местопрестъплението и се обадихме на детективите.
Куърк кимна. В стаята беше пълно с ченгета — корави мъже, които бяха прекарали повечето си работно време в по-неприятната страна на живота. Но всички бяха внимателни с Куърк. Може би с изключение на Белсън… и на мен.
— Има ли свидетели? — попита Куърк.
Белсън поклати глава.
— Тогава кой се е обадил по телефона? — попита Куърк.
— Убиецът — предположи Белсън.
— Защо? — попита Куърк.
— Нямам представа — отвърна Белсън. Куърк се обърна към мен.
— Ти да имаш да добавиш нещо?
— Идвал съм тук два пъти — отвърнах. — И двата пъти в стаята имаше хора.
— Къде са били, когато са застреляли Оли?
Белсън поклати глава. Куърк ме погледна. И аз поклатих глава.
— А защо пистолетът на Оли си стои в чекмеджето? — продължи Куърк.
— Защото е познавал убиеца — предположих.
— Или защото убиецът е влязъл и го е очистил толкова бързо, че не му е дал никакъв шанс — добави Белсън.
— Хората като Оли обикновено не си седят просто така, беззащитни — каза Куърк.
— Ако някой иска да убие човек като Оли — отвърнах аз, — няма да отиде някъде, където Оли е защитен.
— Може би са знаели, че ще бъде сам — каза Белсън.
— Или че защитата няма да се намеси — добави Куърк.
— Но някой се е обадил — напомних аз.
— Може би е бил от хората на Оли — предположи Белсън. — Влязъл, видял го е, но не е искал да се намесва. Така че си е плюл на петите. Добре, ами ако Оли не е бил мъртъв? Затова въпросният тип е спрял някъде и се е обадил в полицията.
Куърк кимна, без да отговори.
— А може би някой иска да се разбере, че Оли е мъртъв — казах аз.
— Като предупреждение? — попита Куърк.
— Може би — отвърнах.
Куърк отново кимна. Пак огледа стаята. После спря поглед върху Белсън. След това го премести върху
