мен.
— Най-обичам, когато се окажеш замесен в някое хубаво убийство — ухили се той.
— Представи си на мен пък колко ми е приятно — отвърнах.
Куърк не отговори, докато оглеждаше местопрестъплението. После пак се обърна към мен и кимна към Белсън.
— Франк ми каза това-онова за случая, в който си замесен. Но предлагам двамата все пак да седнем в колата ми и да го обсъдим още веднъж.
— Дълг на всеки гражданин… — започнах.
— Аха — прекъсна ме Куърк. — Точно така.
32
Седях в салона на къщата с Ейприл и момичетата, които работеха за нея. Имаше и други служителки, с които трябваше да говоря: двете жени от офиса, барманката, готвачката и домакинката. Но Ейприл имаше непоклатимо правило да не смесва двата екипа. Така че първо се срещнах с професионалистките.
Момичетата правеха много добро впечатление. Носеха дискретен грим. Дневното им облекло се състоеше предимно от поли и пуловери. Някои бяха с мокасини. Все едно бяхме на градинско парти някъде през 1957-а.
Обясних как е бил убит Оли Демарс и припомних кой е той. После казах:
— Началникът на отдел „Убийства“, който се казва Мартин Куърк, знае много добре, че едно щателно разследване трябва да включи и вас и може да попречи сериозно на работата ви.
Те ме изгледаха притеснено.
— Затова засега се съгласи да работи по другите следи, като остави на мен да го заместя тук.
Те ме изгледаха по-малко притеснено. Някои от тях пиеха кафе от големи керамични чаши, които държаха с две ръце.
— Не се заблуждавайте — продължих. — Не смятам да отбивам номера. Ако открия нещо, което наистина се отнася до разследването на убийството, ще го съобщя на Куърк.
Те пак се притесниха.
— В полицията ми казаха, че Оли е убит около полунощ в понеделник вечерта — казах. — Кои от вас имат алиби?
Всички ме изгледаха вторачено.
После една симпатична руса жена със синя лента за коса попита:
— Да не би да мислите, че някоя от нас може да извърши убийство?
— Просто се опитвам да елиминирам всички, които имат алиби — обясних.
— Това означава ли, че ако имам алиби, няма да се занимавате с мен?
— Означава, че според нас не си извършила убийството — отвърнах. — Но не означава, че не знаеш нищо по въпроса.
— Ако бяхме детски учителки, нямаше да ни подозирате — каза блондинката.
— Как се казваш? — попитах.
— Дарлийн.
— Няма да те подозирам, ако имаш алиби, Дарлийн — казах. — Имаш ли?
Тя кимна.
— Разкажи ми — помолих.
— Не мога — отвърна тя.
— Защо?
— Защото бях със съпруга си. Бяхме на родителска среща в училище, а после той закара гледачката вкъщи. В понеделник вечерта към полунощ двамата бяхме в леглото и гледахме „Чарли Роуз“.
— Разбирам какъв е проблемът — казах.
— Тук не работят уличници — обади се Ейприл. — Повечето от моите момичета имат нормален живот. Това е една от причините да ги взема на работа.
— И ако този живот се смеси с другия, това ще нарани много хора, които не го заслужават — заключих аз.
Ейприл кимна.
— Освен ако някоя от тях не е убила Оли Демарс — казах.
— Нито едно от моите момичета не е убило никого. Кимнах.
— Същият проблем изниква и ако са били с клиент, нали така?
— Ако не гарантираме конфиденциалност, ще трябва да си търсим друга работа — отвърна Ейприл.
Жените в стаята седяха и ме наблюдаваха изучаващо. Аз също ги изгледах една по една.
— Има ли някоя от вас алиби, за което може да ми каже? — попитах.
Никой не отговори.
— Ама че работа! — възкликнах. Всички мълчаха.
— Добре — казах след малко. — Засега да забравим за това. Може би по-късно ще се върнем към този въпрос, но нека сега просто да си поговорим.
— За какво? — попита друга жена.
Беше облечена с бяла блуза и червена плисирана пола, а тъмната й коса беше подстригана късо като на олимпийската шампионка Дороти Хамил.
— За каквото и да е — отвърнах. — Как се казваш?
— Ейми.
— Разкажи ми нещо за себе си. Омъжена ли си?
— Да.
— Имаш ли деца?
— Да.
— Къде живееш?
— В предградията.
— И как попадна в тази професия?
— Ти сериозно ли питаш? — каза Ейми.
— Естествено. Искам просто да ви опозная. Всъщност исках да ги накарам да говорят за себе си.
Хората много обичат да говорят за себе си. А Сюзън често ми напомняше, че когато хората се отпуснат и започнат да говорят за други неща, никога не се знае дали няма да изскочи най-важното.
— Значи питаш сериозно? — каза Ейми.
Кимнах.
— Питаш сериозно как една омъжена майка от предградията е започнала да работи в бардак?
Пак кимнах.
Тя се обърна към останалите жени. Те отвърнаха на погледа й. Ейми погледна към Ейприл. Ейприл сви рамене. Ейми отново погледна към другите жени.
— Всичко му разкажи — обади се Дарлийн. — Може да научи нещо.
Две от жените се изкикотиха. Ейми кимна.
— Ще му кажа, ако ти си първа — каза тя на Дарлийн.
— Става — отвърна Дарлийн.
33
След като бентът се отприщи, беше почти невъзможно да спра последвалия потоп. Всички толкова се развълнуваха от възможността да разкажат за себе си, че по някое време си представих как ще се наложи да си пробивам път със стрелба, за да се измъкна оттам.
Дарлийн не искаше да ми каже къде живее или как е фамилното й име. Съпругът й работел на нощни смени. Бил приятен мъж и добър баща, но малко скучен. Но не чак толкова скучен, че да го напусне, пък и тя май го обичала малко. И все пак обичала секса повече от него. Започнала да му изневерява почти веднага след сватбата — за нея работата в къщата била просто поредната изневяра, но платена. Открила спестовен
