Протегнах ръка, за да покажа как го правя.
Застанах до външната врата, обърнах се и пак огледах всичко. Не видях нищо. Отидох до един от столовете пред телевизора, седнах и отново огледах стаята и коридора. Нищо. Бях виждал как Белсън прави така в продължение на цял час. Просто седи и гледа, докато не види нещо. Или докато не е абсолютно сигурен, че няма какво да се види. Беше повече от внимателно наблюдение. Винаги съм подозирал, че ако го прави достатъчно дълго, накрая започва да разбира интуитивно какво е станало. Не съм го питал. Но го подозирам.
Оли Демарс беше опасен човек, който работеше в опасен бизнес. Не би седял сам през нощта в незаключена сграда, за да позволи на някого просто да влезе и да го застреля. Значи е познавал убиеца. Куршумът, който извадиха от черепа му, беше 22-ри калибър.
Дамски револвер? Или пак се правех на сексист?
В идеята за жената обаче имаше някакъв смисъл. Ако е чакал жена, може би е отпратил хората си и е оставил отключено, така че тя е могла да влезе и да го застреля от упор. Криминалистите казаха, че няма следи от сексуални действия. Но може би просто жената беше пристъпила направо към съществената част.
Ако наистина е била жена. Лайънел например беше от мъжете, които биха използвали револвер 22-ри калибър, а не голямо и тежко оръжие, което би намачкало костюма му. Или пък е бил някой професионален убиец, който нарочно е използвал такъв револвер, за да ни заблуди.
В такъв случай какво е станало с хората на Оли? Дали са го предали? Дали са ги сплашили? Ако е била жена, дали е Ейприл? И защо да го застрелва? Нали вече го бяхме прогонили? И дали тя изобщо беше в състояние да го застреля?
С Ейприл човек не можеше да бъде сигурен в нищо. Беше живяла твърде различно от повечето хора.
А може би убийството не беше свързано с нищо от това, което знаех. Оли работеше на свободна практика и не се оплакваше от липса на поръчки. Може би убийството изобщо не беше свързано с мен.
Но ако мислех така, нямаше да стигна доникъде. А аз исках да стигна донякъде. В цялата история все още нямаше достатъчно смисъл, така че да си позволя да спра. Не исках да излагам на опасност Ейприл. Но не бях съвсем сигурен какво точно прикриваше тя. Разбирах защо тя и нейните работещи момичета искаха да стоят настрана. Все пак тя управляваше незаконно предприятие и ако това излезеше наяве, ченгетата щяха да бъдат принудени да я арестуват.
Но в случая законът не ме интересуваше. Проституцията вероятно беше нещо лошо за много проститутки. Но на нейните момичета очевидно им харесваше. А аз не можех да се занимавам с мащабни проблеми. И бездруго бях затънал до гуша в по-малките.
Поседях още малко в тихата стая, която изглеждаше още по-тиха заради белия шум от хладилника. Позволих на тишината да ме изпълни, така че да получа някакво интуитивно прозрение. Но нищо не стана. Може би и с Белсън беше така.
35
Пак отидох в Ню Йорк. Покрай този случай прекарах толкова време в Ню Йорк, че хората по улиците бяха започнали да ме поздравяват. Спенсър, детективът от Бродуей.
Беше средата на февруари. Слънцето светеше ярко. Снегът се беше разтопил навсякъде освен в дълбоките сенки. Или тази година пролетта щеше да дойде по-рано, или боговете си правеха майтап. По- вероятно ми се струваше обяснението с боговете. От друга страна, във Флорида вече бяха започнали тренировките на бейзболните отбори. Първият приятелски мач беше само след петнайсет дни.
Срещнах се с Патриша Ътли за обяд в кафе „Булъд“. Тя си поръча чаша бяло вино. Аз си поръчах доматен сок.
— Още ли си там? — попитах, колкото да кажа нещо.
— Не, след като Стивън почина, се преместих малко на изток и навътре в центъра — отвърна тя.
— Той беше повече от телохранител, нали? попитах.
— Да — отвърна Патриша Ътли.
— Беше.
— Сега имаш ли някого?
— Имам един охранител, който работи в къщата, когато има клиенти. Много е способен.
— Но? — казах.
— Но не остава извън работно време. Все пак не е Стивън.
— Съжалявам — казах.
— Любовта ни прави уязвими — каза тя.
— По-добре така, отколкото да не обичаме изобщо — отвърнах.
— Да — съгласи се тя. — Сигурно си прав. Радвам се, че ми се случи.
Патриша Ътли за пръв път признаваше за връзката си със Стивън. Помълчахме. В кафенето беше приятно пълно, без да е претъпкано и прекалено шумно.
— Някой плаща ли ти за всичко това? — попита тя, когато й донесоха виното.
— Добрината няма нужда от отплата — отвърнах.
Тя с наслада отпи малка глътка от виното. После ми се усмихна.
— Да бе.
— Не е ли така? — учудих се аз. — Нима съм живял в лъжа?
— За съжаление, да — каза Патриша Ътли. — Неприятностите с Ейприл продължават, така ли?
Кимнах.
— И в тази връзка имаш нужда от мен?
— Може би — отвърнах.
Патриша кимна и отпи от виното си. Аз отпих от доматения сок. Не ми харесваше особено, но ми го бяха сервирали. Сюзън твърдеше, че аз пия съвсем автоматично и ако непрекъснато ми сервират сок от ряпа например, ще изпия пет чаши.
— По отношение на Ейприл си позволих да се размекна толкова, колкото изобщо мога — каза Патриша Ътли. — Преди години, когато ми я доведе, потиснах естествения си цинизъм до състояние, сравнимо с твоята безпринципна благотворителност.
— Безпринципна благотворителност? — повторих.
— Аз се занимавам с продажба на плът в Ню Йорк от трийсет години насам — напомни ми тя. — Заслужила съм правото си да бъда цинична. Знам също, че по някакъв начин ти си дори още по-циничен от мен. Но това не те е направило циник.
— Май не те разбирам — отбелязах.
— Разбираш ме — възрази тя. — Ти сигурно си най-интелигентният човек, когото познавам. Много добре ме разбираш. И трябва да разбереш, че търпението ми по отношение на Ейприл започва да се изчерпва.
— Тя отново се е влюбила — съобщих.
— Господи — въздъхна Патриша Ътли.
— В мъж, който се казва Лайънел Фарнсуърт — продължих.
Тя кимна.
— Да, той винаги искаше нея. После престана.
