— Да експлоатира?
— Споделял ли е мечтата си с вас? — продължих. — „Момичето мечта“? Верига от елитни секс къщи в цяла Америка, които целят да привлекат луксозните клиенти от клубовете на „Плейбой“?
Тя ме изгледа вторачено.
— „Живей като плейбой“? — добавих.
— Той ли ви каза за идеята?
Усмихнах се загадъчно. Поне се надявах да е загадъчно. Никога не съм бил съвсем сигурен дали мога да се усмихвам загадъчно.
— Мисис Ътли е отворила клонове в Бостън, в Ню Хейвън и тук. Вероятно се опитва да покрие градовете, в които има скъпи университети. Всеки клон се управлява от някое от нейните бивши момичета. Ейприл Кайл в Бостън, Кристен Леклер в Ню Хейвън и вие тук. Лайънел поддържа връзки с всяка една от вас.
Алана ме гледаше с широко отворени очи. Бръчките, които се бяха появили около устата й, се бяха задълбочили.
— Мога да се обзаложа, че двамата планирате в подходящия момент да прекъснете връзките си с мисис Ътли и да създадете собствена верига. На целия континент.
Тя поклати глава. Помислих си, че не го прави в знак на отрицание, а защото не можеше да повярва на ушите си.
— Той ще намери инвеститори — продължих. — Но ви трябва начален капитал и за да го съберете по- бързо, той ви е помогнал да измамите мисис Ътли с печалбата.
— Той има връзка с Ейприл? — попита Алана.
— Да.
— И с Кристен?
— Да.
— И е казал едно и също на всички?
— Да.
Замълчахме. Усещах напрежението от тишината, която цареше в къщата. Представих си как момичето на рецепцията седи само в тази тишина. Като в гробница. След това на Алана сякаш й стана трудно да диша и по лицето й потекоха сълзи. Не покри лицето си с ръце и не каза нищо. Просто седеше неподвижно, дишаше тежко и по лицето й се стичаха сълзи.
— Аха — въздъхнах аз. — Ейприл и Кристен реагираха горе-долу по същия начин.
37
На Свети Валентин двамата със Сюзън отидохме да вечеряме във френския ресторант на хотел „Четири сезона“. Мястото беше много подходящо за тържествена вечеря. Имаше високи тавани, приглушени светлини, безупречни и дружелюбни сервитьори и отлична храна, а гледката към парка беше точно такава, каквато беше предвидил архитектът. Много от служителите в ресторанта познаваха Сюзън и спираха да си поговорят с нея. Нито един не познаваше мен, но се държаха така, все едно ме познаваха, защото бях с нея.
Аз не се сърдех. Имаше и кръгове, където познаваха по-добре мен, отколкото нея. Разбира се, в тези кръгове беше по-добре изобщо да не влизаш.
Започнахме с коктейли. Сюзън си поръча космополитън. Аз си поръчах мартини с лед и лимон. Когато останахме сами и нямаше опасност да ни се подиграват, си разменихме стихотворенията, които бяхме написали специално за случая — една наша малка традиция. Стихотворението на Сюзън както обикновено започваше с „Розите са червени, а виолетките — сини“ и продължаваше с неочаквани рими и странни метафори, като в него се казваха някои много мили, някои много смешни и някои много неприлични неща. Собственото ми стихотворение, както може да се очаква, беше по-скоро в стила на Джон Милтън… ако Милтьн беше писал вулгарно. Сюзън прочете стихотворението си на глас, макар и тихичко. Аз направих същото. Когато свършихме, се наведохме над масата, за да се целунем, а после отново се съсредоточихме върху менюто.
— Нали не изхвърляш стихотворенията ми? — попита Сюзън.
— Разбира се, че не.
— И аз пазя твоите.
— Какво ли ще си помислят хората за нас, когато вече ни няма?
— Че сме цапнати в устата и мислим само за секс, но сме доста умни — предположи Сюзън.
— Не е лошо като за текст на некролог — отбелязах аз. Дойдоха да ни вземат поръчката.
— Как беше пътуването? — попита Сюзън, след като поръчахме.
Разказах й. Тя се намръщи и отпи миниатюрна глътка от коктейла си.
— Не те ли заболя главата от този случай?
— Ако ми позволиш да цитирам Лил Абнър от едноименния комикс „Объркано е, но не забавно“ — отвърнах.
— На мен ми прилича на средновековните изображения на ада, където не е много ясно кой на кого какво прави.
— Хората невинаги са открити и искрени с мен — казах. — Но доколкото мога да схвана, мисис Ътли е поискала да открие клонове. Тогава се е намесил Лайънел и е прелъстил три опитни професионалистки, така че да останат с впечатлението, че ги обича, и да му помогнат да открадне парите на мисис Ътли.
— А неговата мечта да превземе страната? — попита Сюзън. — Дали е наистина, или е просто перфидна шега?
— Ух — възкликнах. — „Перфидна шега“?
— Пак ли трябва да ти напомням, че съм завършила Харвард? — въздъхна Сюзън.
— Обичам те въпреки всичко — отвърнах. — И не знам за мечтата му.
— А Оли Демарс? — продължи тя. — Ако Ейприл е била в играта заедно с Лайънел, защо Лайънел е наел Оли да я тормози и защо тя те нае да го спреш?
— Не знам.
— А кой е убил Оли?
— Не знам.
Сервитьорът се приближи и погледна празната ми чаша. Кимнах. Той отиде да ми донесе още едно мартини.
— Добре, какво знаеш със сигурност? — попита Сюзън.
— Че всички, с които съм говорил досега, са ме излъгали.
— Дори мисис Ътли?
— Може би — свих рамене. — Не съм сигурен, че не ме е излъгала.
— Ясно е, че този Лайънел се опитва да извърти някаква измама.
— Да.
— И всички хора, на които — или с които — се опитва да я извърти, са жени — продължи Сюзън.
Кимнах.
— Той не беше ли онзи, когото откри, защото е бил в затвора?
— Аха — отвърнах. — Измама с недвижими имоти.
— Знаеш ли кого е измамил? — попита Сюзън.
— Имаш предвид персонално?
— Да.
Поклатих глава.
— Може би трябва да провериш — предложи тя. — Няма да остана изумена, ако и те са жени.
— Смяташ, че той е женомразец?
— Може би просто смята жените за по-лесни мишени — отвърна Сюзън. — Но може би обича да им го начуква.
— Имаш предвид буквално? — попитах.
— И буквално, и преносно — отвърна тя.
