знам дали някой от вас е преживявал развод?
И двамата с Корсети не отговорихме. Нора Картър вдигна очи към нас.
— Как да ви кажа, много е неприятно. Бях ужасно отчаяна. Нещастна и самотна. Съвсем неуверена в себе си като жена.
Кимнахме.
— Бар „Лилис“ е на Второ Авеню — обясни тя. — Приятно място, където се събират самотници.
— И той се запозна с вас?
— Да. Седна до мен на бара. Беше много вежлив. Има отлични маниери, а е и много хубав мъж, разбира се.
Кимнах. Лицето на Корсети беше напълно безизразно, сякаш мислеше за нещо съвсем друго, случващо се на съвсем различно място.
— После той ме изпрати до вкъщи и дори не предложи да влезе — продължи тя и се изкикоти. — Толкова се колебаех дали да го поканя! Имах нужда да се уверя, че съм привлекателна Но не исках да ме сметне за някаква уличница още на първата среща, нали разбирате?
— Естествено — отвърнах аз.
— Но той се държа много мило, сякаш напълно ме разбираше — продължи Нора Картър. — Покани ме да вечерям с него на следващия ден.
— И вие не го поканихте да влезе?
— Не и тази вечер. Беше толкова мил. Все едно ми обеща, че ще се видим пак.
— И на следващия ден вечеряхте заедно? — попитах аз.
— Да. Беше прекрасно.
Кимнах.
— И вечерта той дойде у вас?
Тя отново сведе поглед. Май се опита да се изчерви, но не се получи.
— Да — потвърди.
Нора Картър отново вдигна очи и този път ги прикова в мен. Брачната халка на Корсети очевидно го правеше недостоен за вниманието й. Дори да имаше нещо против, Корсети не се издаваше.
— И след колко време той повдигна темата за къщите в Ню Джързи? — попитах.
— В продължение на няколко месеца се виждахме един-два пъти в седмицата — отвърна тя. — Сигурно мина поне един месец, преди той да предложи сделката. Каза, че ще бъде като златна мина. Каза, че ме харесва толкова много, че иска да ми даде възможност да спечеля от нещо сигурно. Сделката трябваше да ме осигури финансово до края на живота ми.
— Получихте ли добър дял при развода си? — поинтересувах се аз.
— Да. Съдът задължи онова копеле да ми даде апартамента и половината от всичко останало.
— И Лайънел е знаел? — попитах. Тя наклони глава встрани.
— Сигурно. Ние си говорехме за какво ли не. Повечето разведени хора непрекъснато говорят за развода си, поне в началото.
— Какъв беше планът? — попитах.
— За къщите?
— Да.
— Той ми каза, че познава хора, които са принудени да продадат евтино недвижими имоти. Той щеше да ги купи от мое име, да ги ремонтира и да ги даде под наем, а аз щях да получавам приходи от наемите до края на живота си. Гарантираше ми, че ще изляза на печалба.
— И вие му дадохте пари? — попитах.
— Да.
— И?
— След един месец получих нещо, което според мен беше първият чек от наема.
— А след още един месец? — попитах.
— Нищо.
— Кога спря да ви се обажда?
— След първия чек.
— Който беше за съвсем малка част от парите, които му бяхте дали?
— Да. Нямаше никакви наематели. Къщите или не ставаха за живеене, или не можеха да бъдат ремонтирани заради проблеми със собствеността, или нещо друго… — Тя сви рамене. — Така или иначе, от този момент адвокатът ми пое всичко в свои ръце.
— Някога били ли сте в дома му? — попитах.
— Не. Той каза, че е вложил всичко до последния си цент в проекта и живее под наем в една стая. Каза, че му е неудобно да ме покани там.
— Тогава как е плащал вечерите? — попита Корсети. Нора Картър малко се стресна, сякаш Корсети изведнъж се беше появил от нищото. После отново сведе поглед.
— Беше ми жал за него. Не исках да го карам да се чувства неудобно или да влиза в разходи, каквито не може да си позволи.
— Вие сте плащали вечерите — уточни Корсети.
Всички замълчахме. После тя отново вдигна очи. Този път и към двамата.
— Знам — каза тя. — Изглеждам пълна глупачка. Разведена, отчаяна, на петдесет и две, лесна жертва. И предполагам, че всичко това е вярно. Но, дявол да го вземе, Лайънел направи много за мен. Запълни дните ми, които бяха толкова празни. Накара ме да се почувствам, все едно наистина струвам нещо. Научи ме на някои неща в секса…
Този път тя действително успя малко да се изчерви, преди да продължи:
— Научи ме и на някои неща за мен самата. Да, той ми открадна парите. Но не съм сигурна дали не получих достатъчно за тях.
— Вие сте привлекателна жена — казах аз. — Има мъже, които можеха да ви научат на всичко това, без да ви оберат.
— Може би — отвърна тя. — Но те не бяха в бар „Лилис“ онзи ден.
40
Пак беше валяло сняг — колкото да ни напомни, че все още е февруари и не живеем в Палм Бийч. Двамата със Сюзън седяхме в колата на паркинга на един „Дънкин Донътс“ на Фреш Понд Съркъл. Парното беше включено. По-хапвахме понички с канела и отпивахме от две големи чаши с кафе. От живота не може да се иска много повече.
— Доколкото разбрах, Фарнсуърт е действал в луксозните барове в по-скъпите райони на Манхатън — започнах аз. — Избирал е сравнително привлекателни жени на средна възраст, които разполагат с някакви пари след развода си и търсят доказателства, че все още са интересни за другия пол.
— Периодът след развода е изпълнен с неувереност — заяви Сюзън.
— Ние също преживяхме нещо като развод преди известно време — казах.
— Да.
— Мисля, че беше доста откачено.
— Да — съгласи се Сюзън.
— Но продължавахме да прескачаме високи сгради, без да се засилваме — напомних.
— Сигурно, но не тези сгради, които е трябвало — отвърна Сюзън.
— Може би — съгласих се аз. — Но онези дни ни помогнаха сега да прескачаме сградите, които трябва, при това с повече финес.
— Ти си същински демон на метафорите — каза Сюзън. Тя остави кафето си на таблото, извади една поничка, счупи я на две, прибра едната половина в опаковката и отхапа миниатюрно парченце от другата половина, като се наведе, така че да не се изцапа с канела.
— Той е бил готин — продължих. — Имал е доста добри шансове. Да кажем, че е седял в някой бар в „Сътън Плейс“. Вижда сама жена на бара. Тя е облечена добре. Не изглежда зле. В такъв квартал, ако избираш жени над четирийсет, има доста голяма вероятност да попаднеш на това, което търсиш. Той не ги е
