Отпих от кафето си и огледах останалите понички, за да си избера най-хубавата.
— Всъщност не — отвърнах.
— Имаш ли някаква причина да смяташ, че тя е замесена?
— Замесена е в нещо — отвърнах.
— Ще ми разкажеш ли?
— Не знам.
— Но има нещо — настоя Белсън. Свих рамене.
— Да, има нещо.
— Не прекалявай — скара ми се той. — Ти си досаден, но не си глупав.
— Франк — простенах обидено.
— Вярвам на думите ти, че там няма нищо. Но рано или късно ще се наложи да ги довлека до една в участъка и да ги разпитам за имена, адреси и всичко останало.
— Знам.
— Мога да задържа нещата още малко — продължи той. Но Куърк не обича да оставя неразрешени случаи.
— Мартин Куърк? — казах. — Не думай.
— Аха. Човек остава с впечатлението, че не му пука, но не е така.
— Прави каквото трябва, Франк — казах. — Замесени са и Лайънел, и Патриша Ътли…
— Кой?
— Една собственичка на бардак от Ню Йорк — поясних. — Тя отгледа Ейприл, когато я помолих.
— Страхотна работа е свършила — каза Белсън.
— Направи всичко възможно — отвърнах. — Не знам на кой друг можех да я оставя тогава.
— На социалните служби? — предложи Белсън.
— Ти сериозно ли?
— Не — каза той.
— Нямах друг избор освен Патриша Ътли. И тогава, и сега не знам дали постъпих по най-добрия начин. Но все още не се сещам какво друго можех да направя.
— Може би няма значение — каза Белсън. — Може би от самото начало е била прецакана и когато си дошъл ти, вече е било твърде късно.
— Или пък е страхотна жена, която случайно е попаднала в капана на проституцията.
— Случайно — повтори Белсън. — Има ли нещо друго?
— Може би са замесени и публичните домове във Филаделфия и Ню Хейвън. Може би и Ейприл. Има някаква финансова измама. Може би е замесена и мисис Ътли. А може би всички изброени, които се опитват да се изиграят един друг. Всички ми разказват някакви версии, които си измислят в момента. Нищо не изглежда логично.
— А когато се върнеш и им посочиш къде са те излъгали, те веднага измислят нова история? — попита Белсън.
— И на теб ли ти се случва? — изненадах се.
— На всеки няколко часа — отвърна той.
— Може би трябва да спра да задавам въпроси — казах. — И просто да се поразровя наоколо, докато не попадна случайно на някой факт или нещо такова.
— Мислиш ли, че ще познаеш дали наистина е факт?
— Ако не съм сигурен, ще ти се обадя — обещах.
— Нещастието не идва само — каза Белсън. — Ще задържа Куърк, доколкото е възможно.
— Благодаря — отвърнах. — Имаш ли снимки на Оли?
— Естествено — каза той. — Ще ти пратя.
— Благодаря — повторих.
— За нищо — каза Белсън. — Имаш ли план?
— Не.
42
Бях в стаята на Дарлийн. Беше хубава стая. Боядисана в синьо. Имаше голямо легло с рамка от тиково дърво в колониален стил. До него имаше моряшки сандък. Имаше и маса с два стола, голям телевизор и врата към банята. Завесите се спускаха до пода и бяха с половин нюанс по-светлосини от стените. Приличаше на стая в семеен хотел в Кейп Код. До стената имаше бюро, на което беше подредена професионалната екипировка на Дарлийн. Разгледах инструментите, за да разкажа на Сюзън. Не вярвах да прояви интерес. Но пък човек никога не знае.
Седнах на ръба на леглото, докато Дарлийн внимателно си слагаше грим пред огледалото в банята.
— Ейприл каза, че не бива да говорим с теб, ако тя не присъства — каза Дарлийн.
Беше се навела към огледалото, за да хване максимално ярка светлина.
— Разследваме убийство, Дарлийн. Ако аз не мога да говоря с теб, ще дойдат ченгетата и край с дискретното разследване. Ще вземат имената и адресите на момичетата, за да проверят алибито им, и всичко ще отиде по дяволите, нали разбираш?
— Разбирам — отвърна тя.
Дарлийн си сложи лента, за да не й пада косата върху лицето, и се намаза с крем.
— Трябва да говоря с Бев — продължих.
— Тя вече не е тук — обясни Дарлийн.
После изтри крема от лицето си със салфетка. Продължаваше да стои на десет сантиметра от огледалото. Започна да си слага очна линия. Движенията й бяха опитни и уверени.
— Знам — казах търпеливо. — Искам да ми кажеш как да я намеря.
Дарлийн изучаващо разгледа очите си в огледалото. Докосна ги още веднъж с четчицата, облегна се назад и присви очи. Кимна на себе си.
— Живее в Бърлингтън — отвърна тя. — Омъжена е. Дарлийн остави очната линия, извади фон дьо тен и започна да си го слага.
— Как е фамилията й? — Ейприл…
— Дявол да го вземе, Дарлийн! — прекъснах я. — Аз не съм Ейприл! Ще ми кажеш ли, или предпочиташ да го кажеш на ченгетата?
Тя спря. Лицето й в огледалото беше изплашено.
— Прендъргаст — каза тя.
— Благодаря.
Дарлийн отново се зае с фон дьо тена. Може би все пак не я бях изплашил толкова.
— Мога да й се обадя — предложи тя. — Да ви уредя среща някъде. Съпругът й няма да разбере. Той си мисли, че тя се занимава с продажби на козметика по домовете.
— Където каже — съгласих се аз.
Дарлийн се изправи и огледа резултатите от работата си. След известно време кимна одобрително.
— Добре, значи ще й се обадя, когато свърша — каза тя. — Какво друго ти трябва?
Извадих една от снимките на Оли Демарс, които ми беше изпратил Белсън, и я показах на Дарлийн.
— Господи — каза тя. — Мъртъв ли е?
— Да.
Дарлийн се вторачи в снимката.
— Знаеш ли, май за пръв път виждам умрял човек.
— Познаваш ли го?
— Господи, не знам. Изглежда ми толкова… умрял.
— Не е случайно — отвърнах. — Присвий си малко очите. Виждала ли си го, когато е бил жив?
Дарлийн присви очи и се загледа в снимката.
— Вярно, че ако присвиеш очи, не изглежда чак толкова умрял.
— Познаваш ли го? — настоях.
— Май съм го виждала тук — каза тя.
