— Като клиент?
— Не, не мисля. По-скоро е ходил при Ейприл.
— Знаеш ли как се казва?
— Как се казва ли? Не, в никакъв случай. Дори не съм съвсем сигурна, че наистина съм го виждала. Кой е той?
— Искаш ли да се обадиш на Бев? — предложих.
43
Двамата с Бев се срещнахме в кафенето на книжарницата „Барнс енд Ноубъл“3, близо до мола4 на Бърлингтън Стрийт.
— Тук няма кой да ни види — каза тя. — Приятелките ми не четат книги.
Бев беше с розова лента. На облегалката на стола й беше преметнато пухено яке. Якето беше черно, с колан. С розовия си анцуг и маратонките „Найки“ приличаше на всяка друга млада домакиня от предградията, която можеш да срещнеш през деня в търговския център. Не се забелязваха никакви следи от побоя.
— Работиш ли на друго място? — попитах.
— Няма друго място за работата, която искам — отвърна тя.
— А мислиш ли за друга работа?
— Например? — попита тя. — Счетоводителка? Да кандидатствам някъде по документи? Не, не мисля. Проституцията ми харесва. За това имам най-добра квалификация.
— Следвай блаженството си — казах аз.
— Блаженството ли?
— Джоузеф Кембъл пише за това.
— Джоузеф Кембъл?
Поклатих глава, извадих снимката на Оли Демарс от вътрешния си джоб и я сложих на масата пред Бев.
— Познаваш ли го? — попитах.
Познаваше го. Забелязах как се стегна и лицето й стана прекалено безизразно. Тя поклати глава.
— Познаваш го, нали? — настоях.
— Не.
— На снимката изглежда малко различно — поясних.
Тя поклати глава.
— Защото е мъртъв — продължих.
Тя се облегна и ме изгледа неразбиращо.
— Някой го е застрелял — обясних аз.
— Застрелял? — повтори тя.
Кимнах.
— Така че сега е мъртъв.
— Аз… — започна тя и спря.
— Това е убийство, Бев. Не мога още дълго да държа ченгетата далеч от вас. Говори с мен. Иначе ще трябва да говориш с тях.
Тя кимна.
— Разкажи ми за последния път, когато го видя — предложих.
И двамата си бяхме поръчали кафе. Бев сведе поглед към своето, но не го докосна. Пое си въздух и го изпусна.
— Точно той ме преби — каза тя.
Кимнах.
— Виждала ли си го преди това?
— Да.
— Кога?
Тя отново си пое дълбоко въздух.
— Рано една сутрин, когато излизаше от апартамента на Ейприл.
Кимнах.
— Тази нощ бях навън, на повикване. Но клиентът трябваше да се изнесе от хотела в пет и половина сутринта, за да хване някакъв самолет, така че аз се прибрах в къщата към шест и го видях, докато излизаше.
— Той каза ли нещо?
— Не. Само вдигна пръст към устните си, все едно ми направи знак да мълча, и ме изгледа строго… Но същата вечер, докато се прибирах от киното, се появи и ме сграбчи. Попита ме дали съм казала на някого, че съм го видяла. Казах, че не съм. Май му казах и нещо по-остро, каквато съм цапната в устата. Тогава той ме удари и ме заплаши, че ако разкажа на някого, ще ме убие. После ме би още, за да го запомня по-добре, така каза. Мисля, че му харесваше да го прави.
— И ти напусна? — попитах.
— Естествено. Не знаех точно какво става, но очевидно между този изрод и Ейприл имаше нещо. Не исках да се забърквам и да имам неприятности.
— Каза ли нещо на Ейприл?
— Не. Може би точно тя му е казала да ме пребие, нали така? Просто исках да се махна по най-бързия начин.
— Не те обвинявам — съгласих се. — Имаш ли представа какво е правел с Ейприл?
— Когато излизаш от дома на една жена в шест сутринта, мога да предположа доста точно какво си правил с нея.
— Имам предвид освен това — поясних.
— Не. Нямам представа. Но мисля, че са ортаци.
— Ортаци — повторих.
— Какво? — попита Бев.
— Отдавна не бях чувал някой да употребява тази дума — обясних.
— Така ли? Не знам. Майка ми постоянно я казваше.
— Хубава дума — одобрих.
— Честно? — попита Бев. — Мислех, че е съвсем обикновена дума.
Очевидно се зарадва, че е използвала хубава дума. Предположих, че похвалите за нея обикновено са в друга област.
— И ти ли мислиш така? — попита тя. — Че двамата са ортаци?
Бях създал чудовище. Нямаше никакво съмнение, че във всичките й разговори в близко бъдеще ще присъства думата „ортаци“. Стана ми тъжно, когато си помислих колко много от хората, пред които щеше да я употреби, дори нямаше да я оценят по достойнство.
— Да — потвърдих. — И аз мисля, че са ортаци.
— И в какво са ортаци?
— Не знам.
— Но ще разбереш, нали? — попита Бев.
— Аха.
— Моля те — каза тя. — Моля те да не ме забъркваш в тази история.
— Ако мога, няма да те забърквам — отвърнах. — Не мога да ти обещая нищо повече.
— Господи — изохка Бев.
— Знам — съгласих се аз.
44
В последния ден на февруари вратата на офиса ми се отвори и вътре влезе едър мъж с дълга тъмна
