притискал. И във всички случаи е печелил. Те са плащали вечерите, а той ги е съблазнявал — първо за секс, а после за пари.
Сюзън продължи да гризе поничката. Не бях виждал друг човек, който да е в състояние да гризе поничка. Понякога, когато не беше гладна, си купуваше само дупката от поничката и гризеше нея.
— А ако се окаже, че жената няма пари или не иска да му ги даде — добави тя, — той се задоволява само със секса и продължава.
— Без да оставя адрес — допълних. — Или име. Представял се е с различно име на всяка жена.
— Имал е добра памет — каза Сюзън. — Трябвало е доста да внимава, за да не обърка нещата.
— Така да се каже — отвърнах.
— Не се изразих много подходящо — призна Сюзън. — Той привлекателен ли е?
— Според мен ще ти се стори като паркетен лъв от добър университет.
— Аз харесвам хулиганите — каза Сюзън. — Но предполагам, че много жени биха го сметнали за привлекателен.
— Очевидно — отвърнах. — Вероятно точно затова е избрал тази схема.
— Може би — каза Сюзън.
— Като психоаналитик ли го казваш?
Сюзън отново гризна от половината си поничка. През това време аз изядох цяла втора поничка.
— Може би е привлекателен за жените точно защото е избрал тази схема — поясни тя.
— Повечето хетеросексуални мъже изпитват подобни желания.
— Помисли малко — каза Сюзън. — И в двете измами, за които знаем — номерът с недвижимите имоти и схемата с елитните бардаци, — той намира жени, които са уязвими, и им го начуква.
— Много обичам, когато говориш романтично — казах.
— Женен ли е? — попита тя.
— Не знам за такова нещо.
— А бил ли е женен?
— Не знам.
— Може би трябва да разбереш — каза Сюзън.
Тя пъхна последното малко парченце от половината поничка в устата си и внимателно го сдъвка.
— На някои от жените, изглежда, им е харесало — отбелязах.
— Това не говори добре за тях — отвърна Сюзън. — И във всеки случай не променя неговата мотивация.
Кимнах.
— А ти смяташ, че неговата мотивация е жестокост.
— Или отмъщение — каза Сюзън. — Или нужда, която и сам не разбира.
— Или пък грешиш — казах аз.
— Или пък греша — съгласи се тя.
И двамата отпихме от кафето. Ледът по езерото вече почти се беше стопил. Хора и кучета тичаха по пътеката около него.
— Но все пак може би трябва да провериш какви са били отношенията му с жените — каза Сюзън.
— Аз пък си мислех просто да изям още една поничка.
— Вместо да разследваш психосексуалното минало на Фарнсуърт?
— Аха.
— Добре — каза Сюзън. — Тогава аз ще изям другата половина от моята поничка.
— Може би след това ще започна разследването — казах аз.
41
Слънцето грееше ярко и макар че не беше много топло, снегът се топеше и покрай прозореца ми окуражаващо капеше вода. Във Флорида пролетните тренировки вече бяха в разгара си. Белсън влезе в офиса ми с понички и кафе. Остави ги на бюрото и внимателно ги подреди. Погледнах поничките.
— От пълнозърнесто брашно? — осведомих се.
— Не.
— С фибри? — настоях.
— Не.
— Господи! — възкликнах. — Нима не вярваш във фибрите?
— Майната им на фибрите — каза Белсън.
Той откъсна малкото пластмасово триъгълниче от капачето на чашата си. Аз си взех поничка без пълнеж.
— А изобщо вярваш ли в нещо? — попитах.
— В жена си — отвърна Белсън. Кимнах.
— А в нещо друго?
— Може би в кетчъра2 Джейсън Варитек.
Той отхапа една трета от поничката си и отпи кафе.
— Това сигурно ти стига — заключих. — Откри ли нещо ново за Оли Демарс?
— И аз щях да те попитам същото — отвърна Белсън.
— Ти кажи пръв — предложих.
— Не, нищо ново — каза Белсън.
Отхапах от поничката си.
— И аз.
— Никой не е работил за него. Никой не го познава. Вътре сигурно има петдесет хиляди отпечатъци от пръсти. Включително и от работниците, които са строили сградата.
— Някой от тях има ли досие? — попитах.
— Стотици — отвърна Белсън.
— А има ли мисис Оли Демарс?
— Аха — отвърна той. — Опечалената вдовица. Оли бил чудесен човек и съпруг. Оставил й прекрасна къща. Но животът продължава.
— Ако намерите револвера, куршумът става ли за балистична експертиза?
— Доста е рикоширал там вътре — отвърна Белсън. — Но вероятно да. Криминалистите казаха, че е изстрелян някъде от петнайсет сантиметра разстояние.
— Говори ли с Тони Маркъс?
— Естествено. По времето на убийството Тони е бил в офиса си, където е играл на карти с Тай-Боп, Джуниър и някакъв тип на име Ленард.
Белсън го каза напълно безизразно, после отпи от кафето си.
— Брей — възхитих се аз. — Така не само Тони има алиби, но и неговият телохранител и още двама от хората му.
— Прав си — отвърна Белсън. — В интерес на истината Тони наистина не изглежда да е вероятният извършител. Оръжие двайсет и втори калибър не е в стила на Тай-Боп, пък и не си представям как Оли се оставя Тай-Боп да го доближи на петнайсет сантиметра, без поне да се опита да извади собствения си патлак от чекмеджето на бюрото.
— Може би го е извадил — предположих. — И после някой го е прибрал.
— И все пак убиецът се е приближил на петнайсет сантиметра — настоя Белсън. — Просто не ми изглежда вероятно.
— Да, прав си — съгласих се.
— Ти откри ли нещо в бардака?
— Всички имат надеждно алиби за времето на убийството, с малки изключения, но нито една не може да ми каже с кого е била.
— А как ти се струва?
— Не мисля, че някое от момичетата има нещо общо със случващото се.
— Включително и твоята приятелка Ейприл? — попита Белсън.
