— Но аз резервирах места в „Бибендъм“. Екипът очаква купона с нетърпение. През последните осем седмици хвърлихме толкова труд…
Вярно е, работехме по четиринайсет часа на ден.
— Кой плаща?
Смазана е. Мълчи. Аз омеквам:
— Добре де, вие отивайте, аз ще ви настигна. Ако новините са бодри, аз черпя. Ако не са, пак аз черпя.
Понякога съм щедра и добра, но само за заблуда на противника!
Хуквам по лабиринта от коридори, зад мен вече гърмят тапи от шампанско. Спъвам се в купчини хартия и планини от папки (офис без хартия е химера в болното въображение на консултантите по фирмено управление). Пътьом се спъвам в десетки пластмасови касетки с документи, които не сме намерили време да разопаковаме през последните двайсет и четири месеца, откак се помещаваме тук. Питам се дали някой знае нещо, което аз не знам. Като наближавам залата, в която се приемат телефонните обаждания на протестиращите или поощряващите програмата зрители и където обикновено цари мъртвило, регистрирам необичайна шумотевица — вътре кипи оживена работа.
Пробуждам се със схванати гръбнак и врат, слепнала уста и замъглено съзнание. Не съм се наспала. Концентрирам се с цената на неистови усилия. Установявам следните факти: не се намирам нито в собственото си легло, нито в нечие чуждо; нямам махмурлук, но върху бюрото — там, където е лежала главата ми — проблясва капчица слюнка. Мисля, че това е една от причините, поради които съм твърде скептично настроена по отношение на близостта. Представете си как се събуждам до мъжа на мечтите си (ако подобно нещо въобще съществува!), а докато съм спала, лигите ми са се проточили по възглавницата. Това несъмнено ще го отблъсне от мен. Прекалено е човешко. Подобни разсъждения обаче са несъстоятелни, тъй като за възглавница ми е послужил класьор с документи, а другар по легло ми е бил лаптопът. Опитвам се да върна лентата. Тук съм, защото…
Телефонът иззвънява. Грабвам слушалката и машинално изрецитирам:
— Кас Пери, TV6, доб… — поколебавам се и поглеждам часовника си. Показва седем и петнайсет. — … ро утро — уверено завършвам, доволна, че все още е сутрин, но недоумявам кой ми звъни в подобен час.
— Слава Богу — отвръща Джош.
— О, здрасти — промърморвам и посягам към цигарите си. Запалвам една и вдишвам дима. Никотинът ме удря право в мозъка. Така е по-добре.
— Толкова се разтревожихме. Къде беше, по дяволите?
— Ей, много съпружески взе да го раздаваш — разсмивам се. — Бях тук цяла нощ. Гледа ли предаването?
— Аха.
— Кажи, не беше ли страхотно? — Катранът си свърши работата. Вече зная защо съм спала на бюрото си. — Стояхме на телефоните цяла нощ. Получихме последното обаждане в пет без петнайсет. Линиите постоянно бяха заети. TV6 не познава подобен зрителски интерес!
— Значи много оплаквания — съчувствено отбелязва Джош.
— О, колкото искаш — отвръщам преспокойно, — но и много поздравления и молби за участие. — Поглеждам последните данни в дневника. — Двеста четирийсет и седем обаждания! — Бързо пресмятам наум. — Сто и трийсет оплаквания! Представяш ли си? Достатъчни са ми петнайсет, за да представя предаването за преразглеждане в Независимата комисия за телевизия.
— Това хубаво ли е? — колебливо пита Джош. Явно не загрява. — Искаш да кажеш, че да получиш толкова много оплаквания, е добре?
— Това показва бурно недоволство в национален мащаб. Което означава огромно въздействие. Което пък е фантастично. Просто е… виж, не мога много да се впускам в дълги разговори. Ще звъня във „Връзки с обществеността“ — трябва да подготвим съобщение до пресата. Питам се дали вестниците са надушили нещо.
— Срамота е, че снощи не успя да дойдеш у Иси. Бяхме приготвили рикота и базил ризото, както се бяхме разбрали — безцеремонно прекъсва Джош еуфоричните ми излияния. Изведнъж си спомням, че бях обещала след предаването да отида направо у Иси. Всъщност дори ги умолявах да се съберем. Настоявах Иси да пропусне урока си по керамика, а Джош — тренировката си по ръгби. Страхувах се предаването да не се окаже пълен провал. И тримата знаехме, че в подобен случай нямаше да понеса ничие друго присъствие.
— По дяволите! Джош, съжалявам. Мамка му. Наистина съжалявам. Ще се реванширам. И на двама ви. Просто се замотах на телефоните. Ега ти. Много съжалявам. — Не се преструвам. Наистина се чувствам отвратително. Случвало се е и те да ме разочароват, но винаги поради независещи от тях обстоятелства. Чакала съм ги до безкрай, втренчила поглед в часовника с безмълвния въпрос: защо не идват. Защо поне не се обадят? Постепенно раздразнението от факта, че храната се е съсипала, отстъпва място на страха да не би да са отвлечени, убити или пострадали при автомобилна злополука. Не дай Боже да са на среща с неподходящ човек! Наясно съм, че да вържеш тенекия, е тежък грях.
— Трябваше да ви се обадя — добавям разкаяно.
— Да, трябваше. Разтревожихме се за теб. — Но Джош не може да ми се сърди дълго. — Ризотото се скапа. Дори накиснах тенджерата, но сиренето не иска и не иска да падне.
Разбирам, че ми се е разминало, и отвръщам през смях:
— Опитай със свръхконцентриран, хипервълшебен, ултраотмиващ препарат за съдове. Слушай, трябва да вървя. Ще ти звънна довечера.
— Само да не забравиш.
Забелязвам отражението си в екрана на монитора. Би трябвало да изглеждам като след тежка нощ. Успях да си открадна едва няколко часа сън. От осем седмици спя средно по шест часа на нощ, включително в събота и неделя. През цялото това време не съм ходила на клуб нито веднъж. Изхранвах се предимно със сандвичи от служебния бюфет и двойно еспресо от италианския деликатесен на ъгъла. Не помня кога за последен път съм виждала слънчева светлина или витамини, били те естествени или във вид на таблетки.
И въпреки това изглеждам великолепно.
Хм, струва ми се излишно да скромнича. Преливам от ентусиазъм, пъргавина и енергия и буквално сияя. Изглеждам като влюбена. Причината, тайната на красотата, магическият съвет се състои в това, че предаването беше успешно. Издирвам в чекмеджето си четка за зъби и някакви тоалетни принадлежности. Отварям шкафа с канцеларските консумативи. Поддържам в офиса си пълен набор от дрехи за всякакви поводи. Освен няколкото основни артикула от любимите си магазини и дизайнери — панталони от „Джигсо“, фланелки от „Гап“ и бели памучни бикини от „Маркс анд Спенсър“, имам на разположение няколко костюма с панталони „Никол Фари“ и ризи от „Пинк“ — ако се наложи да участвам в официална среща. Освен това дизайнерско бельо от „Ейджънт Провокейтър“ и разни други облекла, различаващи се единствено по размера и степента си на прозрачност, но инак неизменно, успокоително черни. Пазя ги за дни, в които ми върви. Нито едно от тези неща не е подходящо за днес. Но зад пластмасовите разделители за класьори се спотайва нещо друго. Най-сетне се спирам на панталони „Миу Миу“, вълнен пуловер деколте тип „лодка“ „Кристина Ортис“ и ботуши от „Бали“. Изравям от шкафа с папките чифт чисти бикини и минималистичен дантелен сутиен. Днес е денят на моя триумф и е важно да изглеждам по съответния начин. Отскачам до фитнеса за кратка тренировка и взимам душ в банята в залата. В девет без петнайсет отново съм на бюрото си.
Фай също е вече тук. Изглежда, след почерпката в „Бибендъм“ известно време ще съм на червено.
— Изглеждаш отвратително — отбелязвам и й подавам един „Ред Бул“.
— Благодаря. Ти пък си свежа като краставичка.
Любезно приемам комплимента. В крайна сметка, не е лъжа.
— Струваше ли си? — питам.
