— О, прекарахме фантастично — ухилва се тя. — Поне аз. — Застива за миг, несъмнено мъчейки се да улови мимолетен спомен, но скоро се отказва.
— Е, това е най-важното.
— После ходихме в „Лепард Лаундж“. Въобще не съм се прибирала — дойдох направо в телевизията.
Смаяна съм от този трудов ентусиазъм. Опитвам се да не обръщам внимание на алкохолните изпарения в дъха й и започвам да й разказвам за оживлението, което цари в студиото цяла нощ заради телефонните обаждания.
— Явно е било голям купон. — Потиска прозявката си. — Радвам се, че мина толкова успешно.
И започва да ми разказва някаква смешна случка как Дай взела да сваля Грей, а Рики си паднал по някакъв травестит. Радвам се, че са прекарали весело. Но подробностите не ме интересуват. Това означава, че днешният ден просто ще пропадне. Продуктивността ще бъде отчайваща поради конските дози „Алка Зелцер“ и необходимостта от венозно вливане на кафе без захар. Часове наред ще обсъждат плюсовете и минусите на различните церове против махмурлук и недоспиване — „Блъди Мери“, халба „Гинес“ или пържени яйца и джин. Важното е, че ще умират от срам и утре ще се скъсат да се престарават.
Телефонът отново иззвънява.
— Кас Пери, TV6. Добро утро.
— Йокаста?
— Здрасти, мамо.
— Как си, пиленце?
— Страхотно. Мамо, гледа ли предаването? — Преливам от задоволство.
— Предаването?
— Моето предаване. Не може да не си го гледала.
Съкрушена съм. Не мога да повярвам, че собствената ми майка е забравила. И в най-безумните и натоварени моменти в седмиците преди първото излъчване с религиозна отдаденост й гостувах всяка Божа неделя. Признавам, че присъствах повече телом, отколкото духом. Принудена бях да провеждам безкрайни разговори по мобилния си телефон. Но в останалото време най-подробно й разказвах за предаването. А сега се прави, че въобще не е чувала за подобно нещо.
— О, да. Ъъ, „Тест със екс“. — Притворно избягва ужасната дума със „С“. В интерес на истината нейното заглавие е страхотно. Трябваше да се посъветвам с нея преди излъчването. „Тест със екс“ е далеч по-фино. Питам се дали вече е късно да се смени. Но в този миг нишката на мисълта ми се прекъсва от оправдателната тирада на мама: — Гледах първите десет минути, но тъкмо в този момент дойде Боб, съседът оттатък улицата, понеже го бях помолила да ми поправи чекмеджето, което заяждаше. Третото отгоре надолу в шкафа в кухнята, нали ти бях казала.
„Боб“ е едно от малкото имена, които майка ми спряга постоянно. „Госпожа Купър ми каза, че в «Бутс» имало промоция на шампоан, при закупени два получаваш третия безплатно“; „В събота Албърт и Дороти празнуват четирийсетата си годишнина и съм канена на вечеря“; „Доктор Дийн пита как си.“ Отегчително е да се следят подробностите за живота на тези скучни хора.
— Не беше удобно телевизорът да работи, докато той беше у дома — продължава майка ми.
Разочарована съм, затова бързам да приключа разговора и да освободя линията. За да не се разсърди, се изисква някаква жертва. Предлагам в събота да излезем на пазар. Още не съм го изрекла, и вече съжалявам. Ще бъде непоносимо — винаги става така. Първо, тя обича разпродажбите в „Арми анд Нейви Стор“20, докато аз предпочитам да пръскам безбожни суми на Бонд Стрийт. Ако отидем на Бонд Стрийт, лицето й ще застине в една от онези гримаси, които според мен най- много й допадат — потресена или сърдита. Потресена от цените и сърдита на целия свят. Не мога да понасям внезапните й изблици в малките бутици: „Каква е цената на това? За едно нищо и никакво парцалче! Ама че подгъв! Аз ще ви го ушия по-добре.“ Което е странно, тъй като в живота си не е теглила и един тегел. Но шумните прояви на възмущение не са най-страшното — мълчаливото порицание на моята фриволност и непрестанното цъкане с език на касата, когато дойде моят ред да заплатя сметката с някое от магическите си късчета пластмаса, са далеч по-неприятни. Ето защо обикновено пазаруваме в „Арми анд Нейви“, където аз постоянно й развалям удоволствието, като й показвам „хубави“ неща и пояснявам: „Като за теб, мамо.“ Тя неизменно си отмъщава, като купува избраната от мен грозотия и ми я подарява за Коледа или за рождения ми ден. И въпреки всичко това редовно се подлагаме на тези адски мъчения. Какво друго ми остава? Нали ми е майка. Дано да успея да навия Джош или Иси да обядват с нас.
Като затварям телефона, почти целият екип вече е налице. С изключение на Том и Марк. Творческото им амплоа ги освобождава от задължението да се явяват на работа, ако предишната вечер са препили. Картината е според очакванията ми — заобиколена съм от призрачни сенки. Бледи и небръснати, вонящи на алкохол, пот и секс. От време на време се сдърпват за глупости, уж понеже обезмаслената сметана в машината била свършила, но в действителност — защото неистово ги цепи глава. В този миг в офиса се втурва Рики и разбива тягостната атмосфера на пух и прах:
— Видяхте ли рейтинга?
Мамка му, рейтингът. Сигурно съм се интоксицирала от алкохолните изпарения, щом можах да забравя за него. Броят на телефонните обаждания говори, че предаването е постигнало съкрушителен успех. Но още е рано да се вадят заключения. Рейтингът е най-точната мярка за това — колко зрители са гледали предаването. Той е истинският лакмус.
Рики притаява дъх. Знам, че новините са добри.
— Е?
Той се ухилва. Наслаждава се на момента. Решавам да не го мъча и си позволявам да се усмихна една идея по-широко:
— Е?
Продължава да се разсейва. Още малко — и ще го уволня. Само едно момиче може да бъде толкова търпеливо.
— В десет часа един милион и четиристотин хиляди зрители са приключили телевизионните си приемници на TV6.
Изявлението се посреща с гръмогласен рев. Всички забравят махмурлука и започват да скандират, да ръкопляскат и да крещят, с две думи — да се държат като хулигани, надрусани с екстази, което не е далеч от истината. Аз запазвам самообладание.
— Браво на маркетинговия отдел. — Усмихвам се на Дай и Дебс. Зная, че деветдесет и пет процента от зрителската аудитория на първото издание на дадено предаване е плод на маркетинга. Дали зрителите ще продължат да го гледат и след петата минута, зависи от качеството на самото предаване. Захвърлена съм на милостта на дистанционното управление. Колко недостойно.
— А след рекламния блок? — питам.
— Милион и шестстотин хиляди!
Мой ред е да се разпищя.
С всичка сила.
5.
— Представяш ли си?! — питам Фай за четиринайсети път. — Рейтингът се е повишил. Това означава, че част от зрителите са позвънили на приятелите си да ни гледат!
— Или тъкмо в този момент на друг канал е свършило нещо интересно — отвръща тя.
Смръщвам се.
— И аз си го помислих и прегледах програмата. Не е това причината. Освен ако документален филм за микро флората на таралежа по време на зимен сън не е интересно предаване.
— Права си.
— Представяш ли си? Деклан е дал интервю за вестник „Сън“. Като го гледам как се справя с таблоидите, не мога да не му го призная — има вроден талант. И как ни врънкат да разкрием имената на участниците в следващото шоу! Трябва много да внимаваме да запазим в тайна готовия материал. Номерът е постоянно да изненадваме таргета. — Таргетът е лицето, което трябва да бъде привлечено. Наричаме ги
