— Тези две жени искат един и същи мъж, а след около седмица той ще е зарязал и двете. Не мислиш ли, че е ужасно?
— Мисля, че в това е смисълът на предаването. Да видим какво остана за днес — взимаш един оператор и отивате при Джени. Подробно я снимате как мери сватбената рокля, взимате интервю от майка й, непременно отразявате финансовите им проблеми и какви старания полагат, за да вдигнат възможно най- хубавата сватба, отделно искам самостоятелни кадри с Джени, най-добре в църква.
— Тоест, ти очакваш Браян да предпочете Карън?
— Не мисля, че изборът ще бъде съзнателен, просто ципът на панталоните му сам ще се смъкне, по навик. Освен това организаторите трябва да съставят концепция къде да се сложи камерата за голямото прелъстяване. Карън смята да го съблазни на бира и свински пръжки в местната кръчма.
— Колко шик — иронично подмята Фай.
— Тя не е шикозно момиче. А и той не е шикозен младеж. Трябва да са на местна почва — не бива да събуждаме у него подозрения. Бездруго бюджетът е доста оскъден. Добре, захващай се за работа.
Следващият кандидат се нарича Тим Барет. Смятам, че има блестящо бъдеще като престъпник. Не защото изглежда рядко зъл, неморален и непочтен човек, а защото на очна ставка никой не би го разпознал. Тим не е нито подчертано кльощав, нито отблъскващо дебел. Средно висок, със средно добро телосложение, средна хубост и среден интелект. Косата му е светло кестенява, очите му са кестеняво-сиво- зеленикави — не запомних точни какви. След задълбочен разпит откривам, че единственото нещо, което въобще го отличава, е фанатичната, натрапчива ревност, която изпитва към приятелката си — Линда. Описва съмненията, които го човъркат по отношение на три нейни бивши гаджета. Не мисля, че страховете му са основателни. Но личното ми мнение няма абсолютно никакво значение. Докато ми разказва случките, непрестанно се върти на стола и се накланя ту наляво, ту надясно. Ръцете му сякаш живеят свой собствен живот. Те ръкомахат оживено. Посягат към чашата с кафе, оставят я, взимат молив, химикал, пепелник, папка, бисквита. Всичко с изключение на бисквитата попада в устата му. След като в продължение на петнайсет минути ме отегчава с параноята и комплексите си, стигам до заключението, че това момиче заслужава глътка въздух. Ако успеем да ги разделим, това ще бъде обществено полезно дело. Веднага наемам частен детектив да проследи няколко от бившите й гаджета.
Следващата ми среща е с дребна брюнетка на име Клоуи. Тя заема изпълнителен пост в малка рекламна агенция в Бристъл. Клоуи повече се доближава до образа на идеалния гост, който копнея да представя в предаването. Несъмнено е привлекателна — къдрава коса до раменете, подкупваща усмивка и стройно, стегнато тяло, с което нескрито и с пълно основание се гордее. На двайсет и пет години, умна, симпатична.
И неуверена.
Предполагам, че като цяло успява да скрие несигурността си доста добре. Вероятно познатите и колегите й дори биха я окачествили като уверена. Но приятелите й злословят зад гърба й как вечно се обесва на врата на хората. Още на петата минута всеки, който е запознат поне малко с популярна психология (а аз съм я изчела цялата), разбира, че Клоуи обича прекалено силно. Тя вярва, че без гадже е половин човек. Мъжете, с които се среща, я възприемат като цялостна личност — до момента, в който й станат гаджета. Като почувстват колко е зависима от тях, мъжеството им увяхва и те я напускат. Докато я слушам обаче, оставам с впечатлението, че годеникът й — Род, е изключение от правилото. Той дори харесва потребността й от зависимост — кара го да се чувства ценен. Но закономерните, хронични провали в любовните взаимоотношения са подкопали доверието й в самото понятие за лоялност между хората. Вместо да се благодари, че е намерила човек като Род, и да кротува, Клоуи поставя пръст върху бутона за самоунищожение, като решава да го изпита.
В ефир.
Към края на разговора, когато вече разполагам с всички необходими подробности относно бившите гаджета на Род, питам Клоуи защо у нея се е породила необходимост да се увери във верността му по телевизията. Сигурно знае, че по тоз начин рискува да се изложи на унижение и да си спечели повсеместно презрение.
Тя свива рамене и с престорена храброст — и двете отлично съзнаваме това, отвръща:
— Ако очакваш провал, трябва да вдигаш колко се може повече шум. Кой се интересува от провала на невзрачните личности?
Сразена съм от тази мъдрост. Поклон пред британското население. У всеки тук се крие по един Аристотел.
— Опашката за участие в публиката е огромна — стига чак до другия край на паркинга — развълнувано се смее Фай. Това е добър знак. Отделът за връзки с обществеността си е свършил работата и е задействал машината.
— Как изглеждат? — питам.
Добрата публика е от решаващо значение. Мнозина от нас у дома си позволяват неща, които не биха направили на обществено място. Примерно да посрещат с радостни възгласи неувереността, огорченията и страховете на другите хора, да поощряват жестокостта и предателството, да злорадстват от унижението и страданието. Трябват ми хора, които са или достатъчно честни, или достатъчно глупави, за да реагират по подобен начин на живо пред камера.
— Като цяло бедни и с нездрав вид. Явно не съзнават естетическите си недостатъци, тъй като преливат от възторг — докладва Фай.
Тъкмо това искам да чуя. Анонимен глас крещи:
— Проверка на място, дами и господа!
Никой няма представа какво означава това, ако изобщо означава нещо, но призивът постига желаното въздействие и гостите от публиката неспокойно се понаместват в трепетно очакване. Не ги виня. Преживяването е вълнуващо. Пейджърът на организаторката безспирно надава пронизителни писъци, но тя игнорира все по-отчаяните обаждания. Режисьорът на предаването (дългокос и надут по подразбиране), мениджърът на продукцията (нервозен нещастник по длъжностна характеристика) и асистент-режисьорът (изтерзан и съсипан) са се сврели в един ъгъл и ожесточено разискват някакъв технически въпрос. Изпълнителният продуцент търчи нагоре-надолу, сякаш животът й зависи от това. Студиото е претъпкано с оператори, облечени в черно от глава до пети, с панталони „милитъри“, фланелки „Тед Бейкър“18 и маратонки „Катс“ или „Дона Карън Ню Йорк“; операторите се мъчат да си придадат небрежно безучастен вид, сякаш не само животът, но и душите им зависят от това. Макар и паянтов, декорът е добър, фонът представлява снимка в едър план на десетки топчести алени сърца. На пръв поглед изглеждат много романтично, но рязката светлина на прожекторите създава сатанински ефект — нещо като сърдечна хирургия на живо. Задължителните канапета са разположени в средата на сцената, така че „гилотината“ да се вижда отвсякъде.
— Този пък откъде се взе? — посочвам подгряващия комик, дебелак от северните провинции, който очевидно се подвизава в бранша отпреди Шумахер. Прилича на едновремешен актьор, изпълняващ женска роля, и макар постоянно да отправя към публиката възгласи като „Искам бурни аплодисменти и френетични овации“, гостите отвръщат само с откъслечен, смутен кикот.
Фай свива рамене и отвръща:
— Справя се добре с публиката на „Късмета на роднините“.
Онзи разказва мръсен виц, на който се смее единствен той.
— Що за избор? Казах ти, че искам престижно и качествено предаване. Коя от двете думи не ти е ясна? — срязвам я. Отнякъде долита: „Трийсет секунди до ефир!“
