Замислям се. Тъй като първата прожекция ще се състои на живо пред публика, в присъствието на всички заинтересовани страни, прегрешилият ще бъде лишен от възможността да отрече падението си. Дори да се опита, със сигурност ще се разрази скандал, което ще рече — страхотна сензация и добра телевизия. Няма как да се проваля.
— Не звучи непостижимо. Друго?
— Нямаме право да показваме неприлични сцени, дори след „вечерния час“13.
— Трябва да цензурираме поне най-грубите псувни, ако искаме да избегнем споровете.
— Не искаме.
Джаки свива рамене.
— Ти решаваш. С две думи, неприкосновеността на личния живот на средностатистическите господин и госпожа Еди-кои си не се гарантира по никакъв начин.
— Великолепно. Искам подробен отчет. И не забравяй златното правило.
— Да, жигосано ми е на челото — кима Джаки. — „Пази си гърба!“
— Именно. Рики, какво е положението с програмната схема?
— Наговориха ми обичайните глупости — как те носели отговорността да засилят напрежението между случайния късмет и правилата на играта, между предвидимото и невъобразимото, контролируемото и необузданото, от което на свой ред се поражда забавлението и прочие щуротии. Нужно ли е да продължавам?
— Не. В колко часа могат да ни пуснат?
— В седем и трийсет в събота вечер, по време на Сила14.
— Адски тъпо. „Среща с непознат“ върви от шестнайсет години и до ден днешен привлича аудитория от седем милиона зрители. И през ум не би ми минало да се състезавам с нея. — Замлъквам. — Или поне не отсега. Какво друго предлагат? В крайна сметка не сме претрупани с недостижими предавания.
— Понеделник в десет.
— Взимай го. Грей, как се развиват нещата със спонсорите и рекламните сделки?
— Добре. Рекламната стратегия е завършена. Промото е готово, решихме да пуснем рекламни карета в пресата и постери — подробностите ще бъдат уточнени няколко седмици преди първото издание. По отношение на спонсорството — вече имаме един желаещ. Магазин за тийнейджърско облекло. Предлагат част от сделката да бъде бартер. Нали знаеш — гостите да са облечени с техни дрехи и т.н. Творческият отдел вече разработи няколко варианта на шапка.
Грей предпазливо ме запознава с предложените варианти. Хрумванията на творческия екип се изчерпват с недодялана игра на думи с „топ лост“. Тези хора ме дразнят по няколко причини. Не са в състояние да приемат нова задача, без веднага да се заоплакват колко са претрупани с работа, което надали е вярно, като се има предвид, че каналът ни почти няма собствени предавания; обедите им се проточват до безкрай; изключват си мобилните телефони; не приемат съвети; не отварят речник; отсъстват от делови срещи. С гордост признават, че четат спортната преса, и коментират бюстовете на колежките си. Но най-лошото е, че идеите им са постни. Грей прочита изражението на лицето ми и пита:
— Струват ти се постни, нали?
— Да — не отричам. — Не върши работа. При такова представяне Независимата комисия за телевизия въобще няма да погледне предаването. Ако все пак проявяват интерес, тази реклама представя предаването в погрешна светлина. Кажи на Марк и Том да измислят нещо по-свястно.
Бутвам вратата на кръчмата и отвътре ме блъсва познатата, успокояваща миризма на напоен с бира мокет, цигарен дим; и пържени картофки с оцет и сол. Вече е средата на септември и въпреки безпомощните опити на слънцето да устои на есенните ветрове се радвам, че Джош е предпочел да седне вътре. Забелязвам го веднага. Седи в ъгъла и чете списание „Прайвит ай“, без въобще да забелязва изпълнените с обожание погледи, с които го стрелкат шумните групички кудкудякащи офис-служителки. Проправям си път към него и го целувам по бузата. Той оставя четивото си и ухилен посочва питието, което ме чака на масата — водка с портокалов сок.
— Наздраве. — Чукваме чаши. — Как разбра, че днес съм на водка?
Обикновено пия джин с тоник, освен когато имам много работа — тогава пия водка с портокалов сок. Въобразявам си, че портокаловият сок някак си ще компенсира факта, че дни наред не съм се хранила като хората.
— Хм, откакто се зае с това предаване, с Иси въобще не сме те чували. Предположих, че щом за десет дни не си намерила време да ни се обадиш, надали си имала време да ядеш.
— Съжалявам — промърморвам.
Джош свива рамене.
Не е нужно да се впускам в подробни обяснения. Още потръпвам от конското, което ми дръпна тази сутрин по телефона, когато най-сетне ме хвана на работното ми място. Недвусмислено ми даде да разбера, че му е писнало да разговаря с телефонния ми секретар. Аз изтъкнах, че ако имах избор, естествено бих предпочела да се напия с него и Иси, но разработването на ново предаване гълта цялото ми време — независимо дали това ми харесва, или не ми харесва. Джош отхвърли възраженията ми и ме изнуди да излезем на питие. Честно казано, съгласих се с благодарност.
— Къде е Иси?
— На йога. Каза, че може да дойде по-късно. Тъй че междувременно ще трябва да се задоволиш с моите отегчителни истории за съда.
— Давай — ухилвам се, тъй като Джош е най-малкото отегчителен. Всъщност притежава талант на разказвач. Занимава се с наказателно право и винаги е зареден с безброй весели случки от ежедневното си вземане-даване с утайката на обществото. Обсъждаме работата и апартамента му (иска съвет какви плочки за баня да си купи и аз склонявам следващата събота да излезем заедно на пазар), после ми разказва за най-новото си завоевание, но не е особено очарован, макар да изтъква, че дамата имала невероятни крака. Разговорът върви леко и приятно. Слушам внимателно и макар да умирам от нетърпение да говоря за „Секс със екс“, се въздържам. Джош ме познава достатъчно добре; тъй като знае, че полагам неистови усилия да не повдигам темата, най-сетне ми преотстъпва подиума.
— А ти какво правиш? Как върви „Секс със екс“?
Откога чакам този момент! Зная, че с Джош свободно мога да обсъждам абсолютно всички подробности около предаването, без да премълчавам нищо, както съм принудена да правя в разговор с всеки друг. В студиото на всяка цена трябва да изглеждам уверена и сигурна по всяко време. Не мога да изказвам съмнения или опасения дори по отношение на най-дребните неща, да речем, цветовото решение на декора. С Джош, от друга страна, мога преспокойно да се мятам от крайна увереност до ужасяващи съмнения и обратно в рамките на едно изречение, без това ни най-малко да накърни мнението му за мен. Въздъхвам.
— Не искам да бъде вулгарно предаване, но съм почти притисната. При липса на интересни хрумвания човек наема известни актьори (с баснословни хонорари!) и пръска пари за пищен студиен дизайн — по този начин отвлича вниманието на зрителя — започвам. — Моето шоу е с интересен замисъл, затова телевизията смята, че може да не инвестира и стотинка в самата продукция. Видях декора — достатъчно е някой да кихне или да се провикне по-силно, и веднага започва да се клати застрашително. Де да можех да накарам Бейл да се бръкне малко по-дълбоко в прословутите си джобове. Знам, че не са бездънни, но не са и плитки.
— Стиска ли се?
— Поне благоволи да отпусне пари за загрявка — нали знаеш, някой да забавлява публиката, докато тече рекламната пауза.
— Е, това е напредък.
— Да бе, самата щедрост. Предложи да хванем някой уличен артист от Ковънт Гардън и да му платим трийсет лири — парирам саркастично.
— Кой ще води предаването?
