— Причината е в Дарън.
— Кой Дарън?
— Дарън Смит. — С усилие се въздържам да добавя „естествено“. Как може да не знае кой е Дарън?! Как е възможно името му да не е отпечатано в съзнанието й?! Губя почва под краката си.
— Смит? Винаги съм намирала тази фамилия за напълно безполезна. Не хвърля светлина върху личността на човека.
Стрелвам я с навъсен поглед. Смит е силно име. Къде щеше да бъде Англия сега без ковачите, без занаятчиите изобщо? Жегва ме смущаващ спомен. Върти ми се смътното усещане, че Смит (и Дарън) ми се струваха глупави имена. През последните няколко месеца тези мои представи доста се промениха — свързвам Смит (и Дарън) и по-специално Дарън Смит със сила, доброта и неустоимо привличане, вместо с фалшиви имена на кръшкащи двойки, забегнали за кратък сексуикенд. Изравям от забвение една свойствена черта на своята природа — умението да манипулирам като същински Макиавели.
— Дарън. Нали помниш, онзи упорит младеж с циганската коса, когото как ли не се опитвах да накарам да участва в предаването — подтиквам Фай да продължи. Мъча се да създам у нея впечатлението, че той не е оставил дори следа в моя живот. Това е глупаво. Глупаво е да говоря за Дарън. Защо го правя? Опасно е. Трябва да се благодаря, че Фай не свързва моята необяснима и неочаквана прочувственост с Дарън. Не бива да задълбавам на тази тема. Защото независимо от всичко другия месец се омъжвам за Джош. Джош, който не крие никакви рискове и не е лоша партия. Глупаво е да намесвам името на друг мъж в разговора.
Не мога да се спра. Изричането на името му на глас ми носи такова облекчение.
Пък и бездруго само говоря за него. Може би говореното ще ми помогне да си изясня ситуацията. Тя определено се нуждае от изясняване, защото — сигурна съм, че причината е единствено в алкохола — изведнъж не мога да си припомня защо не върнах нито едно от обажданията му.
— Красавецът? Хормонът? — пита Фай.
— Хмм. Такъв ли беше? Да, като външност сигурно може да се каже, че е привлекателен. Имах предвид по-скоро аргументите му за колективната отговорност, добрия вкус, почтеността и подкопаването на обществените норми.
Заставям се да погледна Фай. Тя ме зяпа право в очите. По всичко личи, че не хваща вяра на думите ми. Не е вчерашна. Мигом изтрезнявам и си давам сметка, че трябва да сменя темата. Съзнанието ми е съвършено гладко. Изпразнено. Не-обременено.
— Спах с него.
— О, знам — пренебрежително размахва Фай подложката за бирена халба. Прави ми впечатление, че ако друга жена на мое място изрече подобно признание, ще предизвика поне мъничко учудване. Фай дори ми обяснява защо не се изненадва: — Ти спиш с всички.
— Всъщност не го правя. Вече не. След Дарън не съм спала с никого.
— Дори с…
— Дори с Джош.
Фай ме гледа така, сякаш току-що е узнала, че на Марс има разумни същества. И то от мъжки пол. Поемам дълбоко дъх.
— Опитахме се, но… получи се малко неловко и ние решихме, че се дължи на напрежението. — Като че ли не разбира какво й говоря. — Джош смята, че това няма значение.
Което е отявлена глупост. Джош сигурно недоумява как е възможно, при положение че съм спала с половината мъжко население на Лондон, да не мога да правя секс с него — моя годеник. Уместен въпрос. Той е страхотен мъж. А съм лягала с почти непознати мъже, които дори не са ми харесвали. Какви са тези капризи, ни в клин, ни в ръкав? Никога не съм разсъждавала над секса — смятала съм, че мястото му е единствено и само в леглото. Като изключим бъркането в мозъка, но то беше за забавление. Не се занимавам със сантименталности и страдане по изгубената любов.
Поне досега не се занимавах.
Джош е готин. Въобще не става дума за нагласа от типа: „Много ми харесва, просто не си падам по него.“ Сега обаче изведнъж започва да ме дразни във всяко едно отношение. Да вземем като пример миризмата. Не че мирише гадно — тъкмо напротив. Винаги излъчва приятен аромат на стайлинг-продукти за коса и буквално се облива с афтършейв. Но аз искам да уловя неговата миризма. Миризмата на пръстите, на мишниците, на краката му и всички интимни миризми на тялото му.
Всъщност не искам.
— Хм, как да ти кажа, нямаше начин да не се окаже трудно, тъй като се познаваме открай време, но отношенията ни бяха коренно различни. — Отново вдигам глава. От изражението на Фай заключавам, че обяснението ми е пълна мъгла. — Тъй че решихме да изчакаме до след… нали се сещаш…
— Сватбата? — опитва се да ми помогне Фай. Благодарна съм й.
— Н-да, сватбата.
— Но истинската причина е, че още си падаш по Дарън.
— Не съм казвала подобно нещо.
— О, стори ми се, че именно това казваш.
Поредното такси. Този път до дома на Джош. Заварвам го на плейстейшъна. Без да откъсва очи от телевизора, ме осведомява, че в хладилника има бира.
— Какво неочаквано удоволствие! — крещи от другия край на къщата, докато се мотая из кухнята. — Какво си си наумила? Ако ще ме питаш за шаферите, не се тревожи, вече говорих с майка ти. Тя спомена нещо и за медения месец. Вече отмених резервацията за бънджи-скокове от пристанището на Сидни.
Връщам се в дневната с бирата в ръка и не губя време да гадая дали се майтапи, или говори сериозно.
— Не, няма нищо общо със сватбата, просто… хайде да изключиш този компютър. Мога да ти предложа някои по-забавни играчки.
Буквално се нахвърлям върху него и му запушвам устата, за да не му дам възможност да коментира кошмарната прелъстителна реплика. На бърза ръка разкопчавам ризата му и я свалям от раменете му. Задърпвам колана му, покривайки с френетични целувки гърдите и врата му.
— Закъде си се разбързала? — недоумява той, опитвайки се да превърне трескавите ми целувки в блажени ласки.
— Време е — отсичам. — Прекалено дълго отлагахме.
Това изречение е достатъчно да го мотивира. В крайна сметка е мъж. Скача и се запътва към спалнята. Аз го следвам. Бързо се разсъбличаме. Той сгъва дрехите си, някои окача на закачалки. Настаняваме се в леглото и правим секс.
Личи си, че иска да ми достави удоволствие. Гали косите, бедрата, гърдите ми. Сгушвам се във врата му и стискам очи. Безсмислено е. Дарън сякаш е татуиран от вътрешната страна на клепачите ми.
Всичко минава съвсем добре, наистина доста прилично. Дори изпитвам нещо подобно на оргазъм, макар и да не достигам пълна кулминация, но и бездруго рядко ми се случва.
Лежа по гръб и се взирам в тавана. Джош се повдига на лакът, с лице към мен. Придърпвам завивката до подмишниците си. Той погалва косата ми.
— Съжалявам, стана малко прибързано.
— Не, не, беше… добре. Дори чудесно. — Отчаяно се нуждая от цигара.
— Сериозно, наистина ли ти беше… ъъ… приятно? — Иска му се да повярва. — Искам да кажа, ти…
— Да, стигнах докрай. Почти де.
Той с облекчение посяга към цигарите си.
— О, радвам се тогава.
— Да.
Подава ми запалена цигара, а аз се поизправям, като се подпирам на таблата на леглото, за да я изпуша. Вкопчвам се в завивката като девица от викторианската епоха. Пушим в пълно мълчание, гасим фасовете в пълно мълчание.
