— Ха — прихва той. Дори отмята глава и се смее с глас. Както винаги, не съм сигурна дали споделяме шегата, или аз съм обект на присмеха му. Но не ми пука. Просто ми харесва да слушам смеха му. Действа ми ободрително. Никога не съм чувала по-жизнерадостен звук. — Ти си си все същата, а? — пита.
Истината е, че не съм. А ако му призная, че вече съм сгодена, само ще му дам нагледно доказателство. Устата ми сякаш е заварена.
Чакам да си тръгне, но той стои. Вместо това ме пита:
— Какво ще кажеш за най-новия хотел на Иън Шрейгър?
— Моля?
— Онзи в Бали? — Говори за Интернет-страницата, която ми препрати. Последната, която получих от него — преди девет седмици — беше на тема минерални извори. — Така и не си ми казала. — Дарън ме пронизва с поглед, който спокойно може да разбие на късчета гранитен блок. От препратените линкове личеше, че ги е подбирал с особено внимание. Всеки един от тях се отнасяше към някой разговор от безоблачните дни на нашето щастие. Двете седмици, когато се държахме като двойка. Двете седмици, когато бяхме двойка.
Прокашлям се:
— Аз… аз често посещавам сайта на Старски и Хъч. — Ъгълчето на устните му едва забележимо трепва. — И в сайта за историята на Оскарите. Всъщност всички статии бяха много интересни.
Дарън кима. Сковано и напрегнато. И едва забележимо. Нуждая се от питие. Не смея да се доближа до подноса с шампанско, да не би да използва случая да си тръгне; вместо това правя знак на един келнер и настоятелно го моля да ни донесе две чаши.
Дарън приема питието, но сякаш се чувства неловко.
— За какво да пием? — пита.
Обмислям дали да не му предложа тост в чест на годежа ми.
Отказвам се.
— Ами, хм, да пием за теб. Изглеждаш чудесно. Да пием за теб — предлагам.
— Не. Би било твърде некавалерско. Какво ще кажеш да пием за теб? Ти винаги си добре, нали? — Не зная какво да отговоря. Май не бива да приемам думите му буквално. Внимателно поклащам глава в знак на отказ.
— Понеже да предложа тост в чест двама ни, ми се струва малко не на място — срязва ме най- неочаквано.
— Май си прав — съгласявам се с неохота.
— Сетих се. Да пием за „Секс със екс“.
Поглеждам го право в очите.
— Хм, за „Секс със екс“ — промърморвам, защото, ако трябва да сме честни, сме тук именно заради него. Но какво иска да каже Дарън? Надали вдига наздравица за предаването. Той го ненавижда. Дали тогава няма предвид действителното си бивше гадже? Тоест мен? Да не би да флиртува? Докосваме чаши. Дано да флиртува.
Извадих безподобен късмет. Не мога да се отърся от усещането, че ей сега ще ми се извини и ще иде да разговаря с някой друг, но той не се откъсва от мен. Вместо това постоянно ми долива чашата, носи ми хайвер, обикаля с мен, позволява ми да го представя на безброй колеги. Когато се уморявам от гъмжащото множество, излиза с мен навън, танцува с мен, когато ме обзема такова щастие, че ми иде да се замятам като обезумяла в такт с гърмящите баси. Не се откъсва от мен, внимателно следи всяко мое движение, вслушва се в разговорите ми с другите хора и това сякаш му доставя удоволствие. Държим се така, сякаш от шест месеца се срещаме всеки ден.
Дарън не ме укорява публично за лаконичната бележка и внезапното ми изчезване — не обелва и дума за безобразното ми и безспорно озадачаващо поведение. Не зная как да тълкувам поведението му. Дотолкова ли не означавам нищо за него, та не намира в себе си и капка любопитство да се поинтересува защо се държа тъй странно? Ако бях малко по-доверчива, щях просто да си кажа, че ще ми поиска обяснение, но по-късно, за да не ме злепоставя пред колегите ми. Прекалено е възпитан. Твърде много му пука.
При мисълта, че държи на мен, едва не изпадам в истерия.
През цялата вечер е невероятен. Очарова и забавлява всички присъстващи. Завързва разговор с Дебс, Дай и Джаки, които са във възторг от външния му вид и непринудения му маниер. Трикси слуша със зяпнала уста теориите му защо жените се прехласват по Робсън Грийн.
— Буквално е хипнотизирана от теб — бъзикам го.
— Не от мен, а от наркотиците — скромно се ухилва той.
Наблюдавам го как упражнява магическата си дарба върху знаменитостите, които стриктно се придържат към правилото да не се прехласват и дори да не разговарят любезно с лица с по-ниски доходи от техните. Приковава вниманието на журналистите с цитати от собствените им писания и лично мнение по безброй въпроси, от плюсовете и минусите на избирателната система в Индия до брутния вътрешен продукт на Япония. Успява да направи впечатление дори на Бейл, който, в отчаянието си да се запознае с него, го проследява през целия салон и уж случайно го засича в тоалетната. През двете ни седмици заедно бях обрисувала зловещ, но точен портрет на шефа си, който вероятно е повлиял на личната преценка на Дарън. Макар с удоволствие да бъбри с кого ли не, от барманите до председателя на управителния съвет, упорито отбягва Найджъл и не го удостоява дори с небрежно помахване от другия край на салона. Всички са поразени от Дарън, а аз съм напълно омагьосана. Той е тъкмо толкова забавен, интересен, любезен и откровен, колкото си го спомням.
И още по-секси.
Чувствам се така, сякаш плувам в шампанско. Наместо кръв, бели дробове и нервна система в тялото ми бълбукат водопади еуфория. Главата ми шеметно се върти, обзема ме крайно лекомислие и дори ми олеква на сърцето.
Мамка му — ами ако някой му подшушне за годежа, преди да съм успяла да му кажа лично?
Мъча се да си проправя път сред тълпата жени, скупчени около него. Тъй като почти нямам напредък, пускам слуха, че е дошъл Роби Уилямс. Капризната им природа мигновено ги разпръсва и Дарън отново остава изцяло на мое разположение. Сякаш му олеква.
— Забавляваш ли се?
— Да, много ми е приятно да се запозная с колегите ти. — В тона му обаче долавям някакво скрито „но“, което ме радва. — Какво ще кажеш да идем на някое по-кротко място?
Тутакси се съгласява.
Тръгваме си от партито и безцелно се шляем край реката. Минаваме почти по същите места, където се разхождахме през януари — Нешънъл Тиатър, Роял Фестивал Хол, Хейуърд Галъри, Куин Елизабет Хол. Стигаме до моста „Уестминстър“ и спираме да погледаме гигантското виенско колело, наречено „Окото на Лондон“.
— Впечатляващо, а? — отбелязва Дарън.
— Страхотно — потвърждавам.
— Ето това най му обичам на Лондон. Простора, тълпите, прогреса, историята.
И започва да ми разказва с какво се занимава в Лондон и как въобще се е озовал тук; защо е напуснал Уитби, колко много обича родното си място и колко тъгува за него. Разпитвам го за семейството му и той ми съобщава последните новини. Сара очаква поредното бебе, сватбата на Ричард и Шели била фантастична. Показва ми снимка на Шарлот, как й връчват грамота за преплувани двайсет и пет метра. Усмихвам се при вида на миниатюрното, мокро, разтреперано телце, изпъчено от гордост. Засипвам Дарън с десетки въпроси, но отговорите му все не са ми достатъчни. Не знаех, че е възможно някой толкова да ми липсва.
— Те често питат за теб — казва.
— Наистина ли? — засиявам.
— Да, дори си имаш прякор.
— Какъв? — питам колебливо — не съм много сигурна да държа да узная.
