— Представям си колко му е било трудно да те изпусне от поглед, без да знае кога, ако изобщо, ще те види отново — сопва се Иси.
— Естествено, че ще ме види отново. Той ми вярва. Аз си вярвам. Отсега нататък ще се виждаме всеки ден до края на живота си. — Избухвам в смях и радостно потропвам в танцова стъпка. Преливам от енергия! Мама и Иси ме съзерцава от дивана, физиономиите им малко развалят магията на момента.
— Не се ли радвате за мен?
Те се споглеждат.
— Няма ли да ме поздравите по случай годежа ми?
— Кой от двата, мила госпожице Промених-си-мнението? — изфучава Иси.
Прави ми впечатление, че мама я потупва по ръката в напразни опити да я усмири.
— Струва ми се малко внезапно — отбелязва на свой ред. Мъчи се да напипа трудно постижимия баланс между тактичността и назидателния тон.
— Не е внезапно, отдавна се чувствам така, просто едва сега събрах кураж да си призная. Не променям мнението си, а само нагласата си. Все още смятам, че изневярата, безмозъчността и жестокостта се срещат под път и над път. Само дето вече не вярвам, че нямам друг избор.
— Така е, напълно си права. Изневярата, безмозъчността и жестокостта се срещат под път и над път! — крясва Иси. — И знаеш ли какво още мога да ти кажа? Те присъстват тук и сега. Ти си тяхното олицетворение. А помисли ли за Джош?
Естествено не съм го забравила. Признавам, че през последните двайсет и четири часа положих доста усилия да не мисля за него, но образът му не ме напускаше нито за миг. И донякъде засенчваше прочувствената ми еуфория. Което е сърцераздирателно, тъй като съм искрено убедена, че наистина единственото му желание е да ме направи щастлива.
— Не мога да се омъжа за Джош — заявявам тъжно.
— Не съм допускала, че имаш намерение да си правиш харем! — изревава Иси с цяло гърло. Лицето й е придобило цвета на сливиците й.
Коленича пред тях, по-скоро с надежда, отколкото с увереност, че ще ме разберат. Иси отривисто се отдръпва назад, а майка ми едва забележимо се привежда към мен. Едва ли може да се каже, че примира от възторг, но приемам жеста й като поощрение.
Мъча се да обясня:
— Не вярвах в любовта — и не можех да проумея как въобще е възможно някой да повярва в нея. Като се заговореше за любов, имах чувството, че слушам репортаж за военното положение в някоя далечна страна — звучеше ми някак недостоверно. И после… хм… като че ли… после… — Иси и мама ме наблюдават втренчено, което ме кара да се чувствам невероятно неловко. — Ами после… се влюбих.
— Оказа се на фронтовата линия, така да се каже? — изрича майка ми. Думите й прозвучават малко неуверено.
Независимо от това смело продължавам:
— Но ми се стори толкова невероятно страшно, че… ами… такова… — Мамка му — откога съм взела да заеквам?! — Избягах. — Иси пуфти като зелен австралийски папагал. — Но щом веднъж се уверих, че бойното поле действително съществува, не можех повече да се преструвам, че го няма. Да се омъжа за Джош, би било компромис, все едно да изпращам на воюващите помощи.
— А ти предпочиташ да си пехотинец, отколкото доброволка в Червения кръст — казва мама. Пак не ми се струва много уверена. Едва когато чувам собствените си думи от нейните уста, си давам сметка каква шантава аналогия съм избрала. Правя опит да се изразя по-конвенционално:
— Ужасно съжалявам, че ще нараня Джош. Но нима не разбирате? Далеч по-ужасно би било да се оженим, ако не изпитвам към него чувствата, които той изпитва към мен.
— Да, прекрасно разбираме — отвръща Иси. — Нали и аз това повтарям през цялото време.
— Вицовете стават по-смешни, когато Дарън се засмее, присъствието му озарява всяко място. Водата става по-чиста, нощите — по-черни, а звездите засияват по-ярко, като попаднат пред погледа му. Не исках да призная, че любовта съществува и че съм допуснала такава колосална, катастрофална грешка. Но съм длъжна да го направя, защото го обичам. Дори насън. — На този етап от тирадата спокойно можем да се запитам дали пък не съм обсебена от демони.
— Аз, аз, все аз, мамицата му! Нищо друго не чуваме от теб, Кас. Защо за разнообразие не се позамислиш за някой друг?
Залитам, сразена от яростните думи на Иси. Та тя не псува!
— Първо причиняваш болка на Дарън, като го зарязваш просто ей така, после отново решаваш да си с него, но когато на теб ти хрумне…
— Не е така, просто…
Тя размахва ръце пред себе си, радикално отхвърляйки всякакви възражения. Виж ти, каква мощ и въздейственост се криела в малките, кльощави ръчици на Иси.
— Егоистка! — Скочила е на крака и кръстосва стаята. — Повярвала в любовта — страхотно, дай да вдигнем купон по тоя повод! — Тропа с крак — да беше друг на нейно място, бих се изкушила да се разсмея, но тъй като гневният изблик идва от Иси и е насочен към мен, не ми остава друго, освен да слушам. — Всъщност, като се замисля, по-добре да не правим купон. Дай по-добре да анализираме абсурдното ти поведение. — Мисля, че предпочитам алтернативата, но някак си имам чувството, че такава не съществува. Слушам Иси, която изброява престъпленията ми срещу човечеството. Както го описва, излиза, че с Имелда Маркос имаме и други общи черти освен манията за обувки. — Отвратителният начин, по който се отнасяш с неизброимите си любовници. Тъпашката деструктивност на „Секс със екс“ и най-сетне — егоистичният, шибан годеж с Джош! — С всяко обвинение гласът на Иси се покачва с един децибел. Очаквам съседите от горния; етаж всеки момент да затропат по пода.
Отвътре ми кипи. Искам да й кажа, че не съм се държала отвратително с любовниците си, които и бездруго не са очаквали Бог знае какво. И че предаването осигурява хляб на много хора. Че обичам нея и Джош и не съм искала да им причинявам болка. Но всички тези аргументи ми се струват плитки и безсмислени. Чувала ги е и преди. Никога не се е впрягала толкова. Както и да е, тя си тръгна.
Вратата се затръшна след нея.
Обръщам се към майка си:
— Мислиш ли, че се разстрои, понеже няма да бъде кума следващата седмица?
— Не се шегувай, Йокаста — строго ме сряза мама. — Винаги бързаш да обърнеш болката на майтап, но отстрани прави много лошо впечатление. — Подвивам опашка и я последвам в кухнята. Отваря хладилника и измъква бутилка „Вов Клико“. — Както винаги, можем да сме спокойни, че в хладилника ти все ще се намери някоя бутилка шампанско — отбелязва. — Намирам го за много стилно.
— Така ли?!
Толкова съм смаяна, че за миг се откъсвам от задълбочените си размишления над гневния изблик на Иси. Аз пък винаги съм приемала за даденост, че мама смята пиенето на шампанско за декадентско. Единствените бутилки в собствения й хладилник съдържат кафяв сос и кетчуп. Първоначалната ми изненада бързо отстъпва място на откритието, че майка ми майсторски отваря бутилката и налива вино в две чаши, без да разлее и капчица. Мисля, че никога не съм я виждала да отваря шампанско.
— Мислиш ли, че Иси е права? — Искам да съм наясно със ситуацията, но не зная още колко искрени признания съм в състояние да понеса.
— Да — отвръща мама, без да откъсва поглед от питиетата.
— О. — Мълчаливо се взираме в мехурчетата, които бълбукат в чашите и постепенно се уталожват, а аз размишлявам колко ли приятели ще ми останат след всичко това, ако въобще оцелея. — Какво празнуваме? — питам угрижено.
— Не е толкова просто, а? Искам да кажа, че бихме могли да вдигнем наздравица в чест на новия ти годеж, но би било доста безчувствено по отношение на Джош. Горкото момче.
Забивам нос в обувките си.
— Де да можех да върна времето назад.
