друг. И аз не съм в състояние да го проумея. Освен това ме е обладало такова дивашко желание към този човек, че не зная дали ще оцелея, ако отдръпне устните си. А докато ме целува, възпламенява кожата ми с ласките си и топли душата ми с нещата, които ми шепне, отново давам дума. Този път на себе си.
Една последна забежка, преди да се завърна при Джош. Може и да вярвам на Дарън, но нямам вяра в любовта. И макар Дарън да се яви в живота ми със сертификат за качество, не е снабден с доживотна гаранция. За разлика от Джош. Затова смятам да се насладя на всеки миг от тази нощ и да се заредя със спомени, които да ми вдъхват сили и мъдрост цял живот.
Така поне възнамерявам да направя.
Тръшваме се в леглото, той ме обсипва с настоятелни целувки. Краката ми се сплитат около него, ръцете ни бързат да преоткрият всяка гънка, извивка и вдлъбнатина в телата ни. Само за секунди захвърляме лепкавите дрехи, кожата ни сякаш се споява и кръвта ни се смесва. Той покрива с целувки и ласки всеки сантиметър от тялото ми. Изследва видимите части — раменете, гърдите, бедрата; търси тайните места — пръстите на краката ми, сгъвката на лакътя, гънките между пръстите на ръцете ми. Аз го изпивам. Усещам вкуса на потта му и миризмата на възбудата му. Съсредоточавам цялото си внимание върху това — да го докосвам, да изследвам грапавините и мекотата на кожата му. Запознавам се с косата му и всички косми по тялото му. Гъстите, лъскави къдрици, пухкавият мъх между краката му, космите по гърдите, които на слабините загрубяват, острата четина, която никне по брадата му в същия този миг, докато сме заедно. Вслушвам се в туптенето на сърцето му и в дишането му. Те се ускоряват и стават неравномерни. Вдъхвам мириса на тялото му. Вкусвам го. Гледам го.
Миг преди да се слеем ведно, грабва лицето ми в дланите си и впива поглед в мен.
Познава ме. Мен, с неговите косми, полепнали по страната ми, и неговото семе по устните ми. Напрягам мускулите на бедрата и слабините си в опита си да го привлека още по-близо до себе си. Да го задържа така завинаги. В себе си. Със себе си. Питам се как съм могла да загърбя всичко това. Недоумявам как ще си тръгна за втори път.
Движенията ни стават все по-бързи и по-бързи, по-напрегнати, по-силни. Тялото ми откликва. Тръпката се заражда в пръстите на краката ми и пропълзява нагоре по глезените. Едновременно с това се надига и в пръстите на ръцете ми, заровени в косата му, откъдето се спуска надолу по гръбнака ми. Ръцете ми изтръпват от болката, която ми причинява цялото това съвършенство. Завива ми се свят, примирам в екстаз. През сърцето и по гръбнака ми пропълзяват невероятно силни тръпки наслада, които се сплитат в стомаха ми. В мига на срещата тялото ми се разтърсва в остри спазми на блаженство. Тръпна цялата. А когато той изкрещява, че ме обича, преливам от щастие.
Мигом всичко добива кристална яснота. Това е последното късче от мозайката, чаша ледена вода в палещ, душен летен ден, гъст горещ шоколад след изнурителен следобед на ски-пистата, слънчеви отблясъци върху мокрия паваж след лятна буря — онова, за което се пее в песните. Той е всичко това.
Изтощени и плувнали в пот, се отпускаме един до друг.
Като омагьосана проследявам с поглед логистиката по лягането — отива до тоалетната, поставя чаша вода на нощното шкафче, наглася климатичната инсталация, вместо пухената завивка се завива чаршаф. Наблюдавам го как се обръща на една страна, дишането му се забавя, раменете му равномерно се повдигат и отпускат. Намествам се плътно до него. Гърдите ми са долепени до гърба му, краката ми са преплетени в неговите, стъпалата се гушат в извивката на глезените му. И всичко започва да чезне. Пулсиращият гняв, цинизмът и мнителността, които разнасям от двайсет и шест години, постепенно избледняват. Наред с непоносимото чувство за самота и тъга, с което съм просмукана от януари насам. Просто съм пълна с любов, надежда и вяра в бъдещите възможности. Откритието, че сме проникнати от нещо далеч по-интересно от физическата наслада, е толкова галещо за душата! Признанието, че и аз, наред с всички други, притежавам потребността и способността да отдам някому уважението, приятелството, любовта и страстта си, кара сърцето ми да пее. Този човек е моя съдба. Този човек е моят живот. По дяволите, ще рискувам. Какво като няма гаранция? Ще рискувам. Какъв късмет, че имам тази възможност.
— Кас, спиш ли? — шепнешком прекъсва мислите ми Дарън.
— Не — отвръщам също така шепнешком, макар да недоумявам кого ще притесним с гласовете си.
— Питам се нещо.
— Какво?
— Ще се омъжиш ли за мен?
— Да.
Зная. Малко е необичайно, но на практика съм сгодена за двама.
18.
И така, изведнъж се оказвам насред сбъдването на една мечта, която дори не съм осъзнавала, че мечтая, и това ми харесва. Адски ми харесва. И още как! Майната им на всички ония тъпотии, че пътуването под знака на надеждата било по-важно от пристигането. Нещастници. Важното е човек да пристигне с гръм и трясък, както се случи с мен.
Случи ми се! Чувствам се пияна от еуфория (и съвсем мъничко страх). Искам да запуша усещането в бутилка и да го държа на тоалетката си. Зная, че това е онова. Той е Мъжът. С главно М. Не зная как ще задържа това наркотично опиянение непроменимо. Но мисля, че всичко ще се нареди от само себе си.
Оставаме в хотелската стая цяла сутрин и развълнувано обсъждаме кога и къде ще се оженим. Дарън е очарован, когато споделям, че от всичко на света най-много искам да се венчаем в абатството на света Хилда в Уитби.
— Искаш да кажеш в близката църква. Самото абатство е в руини. Няма покрив.
— Не. Искам да кажа в самото абатство. Искам венчавката да се състои на открито.
— Трябва да проверим. Не зная дали е разрешено. Но ако едно място е осветено веднъж, сигурно си остава свещено во веки веков, въпреки че покривът му може да се срути. — Насред изречението целува бенката на гърба ми. — Не подозирах, че вярваш в Бог. Ти какво, за всеки случай от всичко по малко, така ли?
— Не, не. Просто така ми идва отвътре. Абатството е толкова красиво. Там цари такова спокойствие.
Признаваме си, че и двамата мечтаем за зимна сватба.
— Тъй като ще бъде кучи студ, ако се женим на открито, ще трябва да внимавам да не ми щръкнат зърната на гърдите. Ще вземат да провалят сватбените снимки — коментирам.
— Ами! — По тона си проличава, че далеч не смята така.
Аз ще бъда с дълго кожено палто, той — с тъмносин кадифен костюм. Представям си всичко толкова ясно. Обсъждаме децата, колко ще бъдат и дори как ще ги кръстим! После решаваме, че е време да ставаме и да се заемаме да обявим новината. Изстивам. Да обявя, че се омъжвам за Дарън, означава също така да поясня, че не се омъжвам за Джош. Вледенявам се от ужас и потрес. Мога само да си представя болката и разочарованието, което ще предизвикам с подобно съобщение. Обръщам се към Дарън с намерението да му призная всичко. Сигурна съм, че той ще ме насочи, ще ми даде съвет как да овладея кошмарната ситуация. Но думите просто не излизат от устата ми. Вместо това решаваме да преговаряме с хотелската управа за късно освобождаване на стаята. Мъча се да изтикам Джош от съзнанието си. Поръчваме шампанско и го изпиваме в стаята. По-късно поръчваме обяд — „нашето ястие“ (понеже вече си имаме „свои“ неща) — сандвичи със сирене, които не съм в състояние да хапна. Вместо това отпразнуваме събитието, като отново правим любов. В четири час камериерката и мениджърът вече се навъртат пред вратата, после започват да думкат и да настояват, че стаята трябва да се изчисти, тъй като е резервирана за вечерта. С неохота се измъкваме от леглото и навличаме дрехите си.
Взимаме си довиждане във фоайето на хотела, но тъй като не можем да се откъснем един от друг, Дарън ме изпраща до спирката на метрото, макар че самият той ще пътува с автобус. На бариерата отново се сбогуваме, но на мен ми хрумва да му купя билет, за да можем да се сбогуваме за последно на перона. Изобщо не бихме се разделяли, но имам уговорка с мама и Иси да дойдат у дома за последна проба на сватбената рокля.
За сватбата с Джош, имам предвид.
