— Не можеш. Никога — отсича мама. И сякаш в доказателство на думите й в кухнята отеква единствено тиктакането на часовника. После добавя: — Ала… знаеш ли? Гордея се с теб.
— Гордееш ли се? — Не мога да повярвам.
— Да. Ти успя. Не позволи на баща си да ти съсипе живота.
— Както съсипа твоя, искаш да кажеш? — промърморва мрачно. Тъкмо сега хич не ми е до баща ми. Пред очите ми като на кинолента се нижат безбройните случаи, когато мама е плакала и мърморила по негов адрес. Подпраговото послание е ярко запечатано в съзнанието ми — мъжете са гадняри.
Но не всички. Напомням си.
В очакване да ме засипе с яростна тирада от горчиви думи на разкаяние се вкопчвам в тази мисъл като удавник за сламка. Не всички.
— Не ми е съсипал живота, пиленцето ми. Животът ми е чудесен. С Боб се разбираме отлично.
— С Боб ли? — Слисана съм. Разбира се, че животът й е разбит. Инак защо би водила такова усамотено и кротко съществуване? Освен ако й харесва, разбира се.
— Да, Боб. — Усмихва се и ми спестява подробностите. Слава Богу. През последните двайсет и четири часа ми се насъбраха достатъчно изненади и шокиращи открития за цял живот. Установих, че съм способна да обичам. Узнах, че Дарън ме обича и му разкрих, че и аз го обичам. Сгодих се. За пореден път. Чух Иси да псува. Видях майка си да отваря бутилка шампанско. Не мога да понеса и мисълта, че води полов живот. — Гордея се с теб, че се влюби безразсъдно и неконтролируемо. Не знаех дали изобщо ще събереш кураж за подобна постъпка. Мислех си, че като капак на всичко с баща ти сме ти отнели и това. — След кратко мълчание додава: — Браво, Кас! — Имам чувството; че ще ме потупа по рамото, но тя ме прегръща. Прави го стегнато и делово — не като по филмите, където героят се втурва в широко разтворените обятия на мама и захлупва лице върху огромния й бюст; майка ми и бездруго няма огромен бюст.
Това е най-нежната прегръдка, която съм получавала.
Отдръпваме се и се споглеждаме, ухилени до уши. Мисля, че току-що спечелих надбягването с яйцето45, ако се съди по изражението на майка ми, която е истинско олицетворение на горд родител.
— Иси — простенвам.
— Не се тревожи за нея, рано или късно ще й мине. Прекалено е добра, за да не се помъчи да проумее и твоята гледна точка — усмихва се мама. После добавя с далеч по-свойствен за себе си тон: — Което далеч не означава, че можеш да пренебрегнеш думите й — бяха много на място. Имаш да изглаждаш доста недоразумения, а някои мостове може би са опожарени завинаги.
Не мога да понеса тази мисъл.
— Разкажи ми сега повече за този Дарън. Кога ще ме запознаеш с него? Не забравяй да вземеш шампанското. — Хваща ме за ръка и ме повежда към дневната.
Настанява се на дивана, аз сядам до нея.
Ранната привечер преминава в разговори за Дарън и — което е най-потресаващото — за Боб. Разказвам й основните неща, които правят Дарън чудесен, както и някои от по-несъществените:
— Повдига вежда и е тооолкова секси. И си разрошва косата като момченце.
— И Боб го прави. Не че му е останала много коса. Което може би поразваля ефекта. — Смеем се. — Не искаш ли в неделя следобед да дойдете с Дарън на чай с нас двамата с Боб?
Търся компромисно решение:
— Можем да отидем на ресторант.
Тя разбира какво имам предвид и ме подкрепя:
— Да, чудесна идея. Тъкмо ще се облечем по-официално. И ще го отпразнуваме като по-специален повод.
По едно време се свличам на дивана и се озовавам почти просната върху мама. Главата ми се отпуска в скута й, мама започва да си играе с косата ми. Прокарва пръсти през дългите ми кичури. Имам Дарън. Имам мама. Чувствам се в пълна безопасност, обградена с любов като дете.
Зззззззъъън.
Питам се кой ли може да е — мърморя, раздразнена, че някой се осмелява така грубо да прекъсва минутите, посветени на нежности с мама.
Зззззззъъън.
— Очакваш ли някого? — пита тя. — Не.
Завличам се до домофона, но още преди да отворя вратата, тя се отключва отвън и на прага изниква Иси. Непохватно стиска ключовете, мобилния телефон и чантата си, която изпуска и по пода се разпиляват кърпички, пари и гримове.
— Включи телевизора — провиква се. Все още е напрегната и ядът не й е минал, което предизвиква още по-яден крясък. — Веднага! Пусни TV6! — Вчера подобна смелост би ми се сторила доста необичайна, но днес като че ли се случват само необичайни неща. Изпълнявам нареждането.
Зазвучава познат каш.
— Какво, „Секс със екс“?! Та поредицата свърши!
Иси ми шътка.
— Здравейте. Благодаря ви и добре дошли в студиото — казва Кейти Хънт, докато излиза на сцената. Гърдите й тръпнат и сякаш за да се улесни работата по заснемането им в близък план, ризата й е разкопчана едно копче по-ниско от необходимото. — Е, дами и господа, имам за вас специална изненада! — И както съм й показала, нахално смига на публиката.
Иси ми връчва чаша джин с тоник, който приемам без възражения. Забелязвам, че на мама е сипала шери.
— Тази вечер предаването е посветено на „гласа на нашето поколение“ броени дни преди сватбата й. Сега ще разберем дали е готова да изрече „от този ден нататък“ или „от този мъж нататък“. — Публиката надава шумни възгласи и дюдюка. — На нашата знаменитост й беше предоставена възможността лично да участва в предаването, но тя отказа, тъй че днес в студиото присъства само годеникът й, Джошуа Диксън. Бурни аплодисменти, дами и господа.
Джош!
Чашата се изплъзва от ръката ми и пада на пода. Разбива се на парченца, джинът се разплисква на всички страни. Никоя от трите ни не става да почисти.
— Джош — нали нямаш нищо против да те наричам Джо — мърка Кейти. Джош, който неизменно омеква в присъствието на красавици, клати глава. — Ще ни разкажеш ли нещичко за себе си и връзката си със своята годеница, Йокаста Пери? И защо си тук тази вечер?
— С Кас се познаваме от деца.
Аааааа, хорово възкликва публиката, несъмнено под вещото ръководство на помощник-режисьора, който размахва голяма табела с надпис: „КОЛКО ТРОГАТЕЛНО“. Имаме и други табелки — „СРАМОТА“, „БЕЗОБРАЗИЕ“. Идеята беше на Бейл.
— Обичам Кас Винаги съм я обичал, още от ученическите години, после по времето на следването и по- късно, когато започнахме работа. — На екрана се появяват наши снимки. Двамата на осемгодишна възраст, той ме засилва в една люлка. Аз съм ухилена до уши с щърбата си усмивка с липсващи зъбчета, размахвам крака. Чак гащичките ми се виждат. Джош е много напрегнат, сякаш полага огромни старания да засили люлката още по-нависоко. В действителност се опитва да ме избута, за да се качи той. Естествено. Нали ми беше като брат.
— Толкова обичам тази снимка — отбелязва мама. Стрелвам я с гневен поглед.
Следващата е от университета, от церемонията по връчването на дипломите. Джош ми оправя тогата. Следват няколко други снимки на служебните ни места. Джош в съда, аз на разни коктейли и служебни мероприятия. Всички си приличат по това, че аз съм вечно заобиколена от мъже и неизменно стискам чаша шампанско, а Джош винаги е сам.
— Защо не показват теб как работиш? — недоумява мама. — Или Джош на празненство? Той е такъв жизнерадостен младеж, а на тези снимки изглежда толкова самотен.
— Именно. Точно това целят да намекнат. — Прокарвам пръсти през косата си. Зная накъде бие цялата тази работа, но съм безсилна да попреча с каквото и да било. Иси ме потупва по коляното. Никой не откъсва очи от малкия екран.
