Зная, че не е замесен с Бейл и Фай. Не зная защо изчезна, но съм сигурна, че не ме е предал.
И така, след толкова години скептичност, мнителност и себичен хедонизъм, най-сетне се натресох право на онова, което най-ревностно отбягвах.
Оказах се влюбена.
Но сама.
Подозирам, че това е доказателство за съществуването на Бог — поне така ще си кажат петдесет и тримата ми бивши любовници.
Връщам се в службата в четвъртък. Срещам големи затруднения да се добера до телевизията, защото репортерите ме следват по петите навсякъде. Един от тях е по-издръжлив от всички останали (или е новак) и се е установил на бивак пред входа на дома ми от събота. Очевидно обаче няма навици за спане на открито и сега изглежда толкова зле, колкото аз се чувствам. Като го гледам такъв смачкан и премръзнал, се съжалявам над него, подхвърлям две-три любезности и му предлагам чаша чай. Той ме поглежда недоверчиво, но му е твърде студено, за да ми откаже топлата напитка. Може да е юли, но все пак това е Англия.
— Не бива да вярвате на всичко, което се пише за мен, да ви кажа. Не съм чак Злобара де Мон. — Той поема чая. — Цял ден ли смятате да ме следвате? — Той кима. — Хм, отивам на работа. Дайте поне да ви закарам. — Той не знае дали да приеме предложението ми. Естествено опитва се да разгадае скритите ми помисли. Нямам такива. Прекалено съм измъчена да съчинявам стратегия за завръщането си. Не съм сигурна, че въобще ми се занимава.
Пристигам в офиса в осем и петнайсет и макар да не съм успяла да ида на тренировка, влизам, понесла сака със спортните си принадлежности, за да създам впечатлението, че не само е най-обикновен работен ден, а и че аз съм здрава и напълно нормална. Нося графитеносив костюм „Армани“ (дрехите са броня) и тъмни очила, които да прикриват торбичките под очите ми — резултат от безсъние и рев. Тъй като работя в медия, ако тъмните очила са маркови, човек спокойно може да не ги сваля.
Прекосявам стъклените офиси, ругаейки (не за пръв път) архитекта. Когато е проектирал сградата, взел ли е предвид публичното ми унижение? Кимам на неколцина познати и се правя, че не забелязвам злобния кикот и шушукането. Извървявам безкрайния път до собственото си бюро, сядам на стола и включвам компютъра. Избирам вътрешния номер на Джаки.
— Джаки, донеси ми едно двойно еспресо, ако обичаш — Моля я, както всяка сутрин.
— Ама ти се върна! — Дори не си прави труда да скрие удивлението си.
— Върнах се. Прекарах летен грип, но вече съм на работа.
— Ъъ… радвам се да чуя, че си по-добре — смотолевя в отговор.
— Благодаря ти, Джаки. Ще ми донесеш ли графика за днес? А, и дали ще успееш да ми намериш някоя пролука, че искам да се срещна с Бейл?
— Ами, ъъ, за днес нямаш насрочени срещи.
Разбирам намека, но се правя на ударена.
— Чудесно, значи ще мога да оправя фактурите на спокойствие, а ти лесно ще ми уредиш среща с Бейл. — Затварям.
Бейл ще ме приеме в единайсет часа. Междувременно целият персонал грижливо ме отбягва. Сегашният ми статут на прокажена се дължи на битуващото суеверие, че късметът е заразен — и добрият, и лошият. Докато се издигах нагоре в йерархическите висини, бях страшно популярна. Единствена Трикси прави изключение от останалите. Пристига при мен и ми казва „здрасти“. Но сигурно поради перманентния си наркотичен унес е пропуснала последното издание на предаването.
Изчаквам да стане единайсет и пет и се отправям към кабинета на Бейл. Фай вече се е настанила там и ме чака.
— Здрасти, Бейл. Изглеждаш ми понапълнял — усмихвам се. След размяната на любезности затварям вратата на кабинета. Напомня ми на тюлен с неясните очертания на розовата плът, която неопределено прелива от нос в уста, от уста — в брадичка, от брадичка — във врат, от врат — в туловище, и най-сетне — в крака. Мъча се да намеря у него нещо добро, за което да се захвана. Не мога. Дори не дъвче със затворена уста. Поглеждам към Фай. Тя от своя страна изглежда великолепно. Ликуваща, сияеща. Напомня ми на Лейди Макбет. Облечена е с костюм „Алберта Ферети“, който, тъй като не съм виждала досега, вероятно е закупен с премията за новия рейтинг.
— Хубав костюм, Фай — отбелязвам. — Не знаех, че в „Харви Никълс“ приемат чекове от кръвнина. Мислех, че работят само с кредитни карти.
— О, я не се прави на интересна, Кас. Знаеш правилата на играта. — Изглежда зашеметяващо и съм сигурна, че целият екип вече идолопоклонства пред нея. Не могат да прозрат що за птица е. Защото са заслепени. Тя е заслепяваща.
— Заповядай, Кас, седни — поканва ме Бейл. Сочи специалния нисък стол. Ако приема поканата, ще се извисяват цели педи над главата ми.
— Предпочитам да остана права.
— Не падаш по гръб, а? — връща ми го Бейл. Прихват в злобен кикот.
— Хвана ли предаването в събота? — любопитства Фай. При тези думи двамата направо се забравят от радост.
— А погледна ли рейтинга? Няма ли да ни поздравиш с постижението? Винаги си твърдяла, че предаване с участието на Дарън Смит ще надмине всички рекорди — не млъква Бейл.
— Рейтинг ли? Само за това ли мислиш? — срязвам го въпреки клетвеното обещание да запазя спокойствие и хладнокръвие през цялото време.
— Да, Кас. — Той стоварва юмрук върху бюрото си и ненадейно добива сериозен вид. — Рейтингът е всичко, за което мисля аз. А доскоро, допреди да се влюууубиш, и ти мислеше само за това.
Плесница в лицето. Дори това гнусно клише е по-наясно с чувствата ми от мен самата. Едва ли има смисъл да му обяснявам, че цената за главоломния скок на рейтинга е доста мародерска.
— Разочароваш ни, Кас. Първо забягна на север с някакъв хипарлив циганин. После се върна и започна да дрънкаш врели-некипели за емоционално рентабилни предавания. Пълно падение.
— Фактът, че Дарън не е материалист, хедонист и фашист все още не означава, че е хипарлив циганин! — кресвам. Замислям се за миг и додавам: — Пък и какво им е лошото на хипарливите цигани?
Бейл и Фай избухват в лудешки кикот. Той сякаш рикошира в телата им и кара нейните гърди и неговото шкембе да се разтресат. Аз запазвам спокойствие.
— Очаквах нещо подобно от теб, Бейл, но ти, Фай, ме изненадваш. Как можа да ми го причиниш? — Фай ме зяпа предизвикателно, без капка свян. — Знаеше, че и Дарън, и Джош ще бъдат много наранени, а моят личен живот ще стане обществено достояние.
— Да бе, чух, че Даза драснал нанякъде — злобно се изхилва Бейл. — Кофти тръпка, Кас.
— Все пак да погледнем нещата от добрата им страна — чурулика Фай. — Креватните ти таланти добиха такава широка известност, че като изключим Дарън, цялото мъжко население на страната умира да те изчука.
— Та каква е добрата страна на нещата?
— Я стига, Кас. Ти не си от тия, дето отказват чукане.
— Да — въздъхвам и разтривам челото си. — Едно време бях такава. — Повръща ми се от този светски разговор. — Е, колкото и да ми е приятно да си бъбря с вас двамцата, мисля, че е крайно време да говорим по същество. Подавам оставка.
— Приема се. Мислех да те уволня на основание периодичните ти отсъствия без болничен лист, но щеше да се наложи да преговаряме за обезщетение при прекратяване на трудовия договор. Така е далеч по-чисто. Макар и не толкова изгодно за теб — заяжда се той.
Въобще не ми пука за парите. Обръщам се към Фай:
— Трябва да ти се признае, Фай. Предполагах, че ще се принудиш да прекараш Бейл, за да си извоюваш подобни привилегии. Ти обаче предпочете да прекараш мен. Правилен избор — аз съм далеч по- красива.
