На излизане затръшвам вратата.
Тръгвам си от телевизията. Дори не си давам труд да изпразня чекмеджетата си.
Когато се измъквам от стъклената врата, която продължава да се върти зад гърба ми, с изумление установявам, че отдавна не съм се чувствала толкова добре.
Отрязах си косата. Цялата.
— Господи, косата ти! — изписква мама, като се отбивам да ги видя с Боб в четвъртък вечер.
— Не се тревожи, не го направих в пристъп на самоомраза или разкаяние. Просто исках… де да знам… някаква промяна.
Майка ми сякаш всеки миг ще се разплаче, затова съм много благодарна на Боб, който отбелязва:
— Прелестна прическа, Кас.
Боб е готин — дори доста приличен тип, като се абстрахира човек от кафявите му джинси.
— Благодаря. — Насилвам се да се усмихна над чинията с готови рибени хапки и фасул. Хващам го как деликатно сръчква майка ми.
— Хм, сигурно е добра идея, за да се отбележи новото начало — героично заеква тя. — Тъкмо ще се отървеш от журналистите за ден-два.
Така ми е много по-леко на главата — косата ми сигурно е била няколко килограма, — но сърцето ми е все така натежало. След вечеря отклонявам поканата да остана да пренощувам и бързам да хвана метрото.
Прекарвам следващия ден в телефонни разговори. Повторно звъня на мобилния телефон на Дарън, в квартирата му, в лабораторията и кабинета му. Никакъв късмет. Съставям списък на националните паркове и звъня поред, за да проверя дали случайно не е някъде из тях по работа. Не е. После изреждам лондонските паркове, но след като и там не успявам да го открия, опитвам в двайсет-трийсет други резервата из цялата страна. Навсякъде има болни дървета, но Дарън не лекува нито едно от тях. Кръстосвам улиците с надеждата да го срещна. Напразно. Най-сетне събирам кураж и позвънявам на семейство Смит в Уитби.
Обажда се баща му.
— Добър ден, господин Смит. Сигурно не ме помните. — Останала съм с впечатлението, че моето гостуване в дома на семейство Смит мина някак напълно встрани от домакина. Бях нещо като интермецо между телевизионната игра „Каунтдаун“ и токшоутата. — Обажда се Кас Пери. Приятелка на Дарън. Нещо като приятелка. — Нещо средно между заклет враг и годеница.
— О, здрасти, душко, естествено, че те помня. Като те показаха по телевизията, казвам: „Не е ли това онова момиче, дето беше дошло чак тук да преследва нашия Дарън?“ Майка каза, че съм прав.
Глътвам си езика. Не стига, че господин Смит употребява думата „преследва“, ами най-лошите ми опасения се потвърждават: семейството на Дарън е гледало предаването.
— Видях и снимката ти във вестника.
Фантастично.
— Хм, обаждам се… ситуацията е малко неловка. Разбирате ли, трябва да говоря с Дарън, а не мога да го открия.
— Аха.
— Аз, хм, ами питах се дали не знаете къде е.
— Аха.
— И дали можете да ми кажете. — Стискам палци. В действителност ги стискам вече дни наред, поради което срещам известни затруднения с пиенето на кафе и ми е почти невъзможно да си завържа връзките на маратонките.
— А, това е друго нещо. Не съм сигурен, че мога. Трябва да питам майка. Майко! — провиква се.
Представям си госпожа Смит как се носи по коридорчето сред облак възмущение и апетитна миризма на печено. Примирам от ужас и се изкушавам да затворя телефона. Но ако го направя, никога няма да открия Дарън. Господин Смит притиска микрофона на слушалката с длан, но все пак ясно различавам гневния им шепот: „Как си позволява, нахалница такава, сега ще й дам да се разбере.“ Парализирам се от страх и вече дори да искам, не мога да затворя телефона.
— Да? — кресва тя в отсрещния край на линията.
— Кас Пери се обажда. — Смирено.
— Кой? — Лицемерно.
— Кас Пери, приятелка на Дарън. — Нерешително.
— Как ли пък не! — Яростно.
— Госпожо Смит, представям си колко сте ядосана…
— О, представяш си, така ли, виж ти. — Тя изсумтява. — Съмнявам се.
— Но аз наистина трябва да говоря с Дарън — настоявам.
Мълчание. Буквално чувам как зъбните колелца в мозъка й прищракват с бясна скорост.
— Няма да ти помогна.
Линията прекъсва и аз оставам сама с хладния продължителен сигнал, който ме информира, че никой не желае да разговаря с мен.
Питам се къде е. Може би е на двора, рита топка с Ричард. Въобще не се интересува от телефонните кабели, с които се опитвам да се преборя, за да го достигна. Или може би е знаел, че аз се обаждам, но просто му е било все едно.
Събота се случва изпепеляващо горещ ден. Слънцето струи през прозорците ми. Подчертано жизнерадостно. Замислям се за миг как това е хубавото време, което се надявах, че ще ме изненада, когато се събудя на сватбения си ден — сега слънцето ми се подиграва. Спускам щорите. Оглеждам жилището си и търся с какво да убия времето през следващите петдесетина години. През последните няколко дни разчистих и сложих ред във всички аспекти на живота си. Кутиите със зърнени храни са строени по височина, бикините ми са класирани по цветове и дата на закупуването, козметиката ми е разпределена по серии — за лице, за ръце и за тяло, във всяка от които продуктите са подредени по марки; компактдисковете ми са систематизирани по азбучен ред. Накъдето и да се обърна, цари идеален ред и чистота. По ирония на съдбата отлично зная къде се намира списъкът на хората, на които съм изпратила коледни картички през 1995-а, но нямам и представа къде да открия годеника си.
Освен споменатото разчистване ми остана време да сложа малко ред и в мислите си. Съставих списък на нещата, които са се объркали. По-конкретно — и далеч по-унизително — на собствените си грешки. Подходих по въпроса методично, като обобщих престъпленията си в няколко категории: „Дарън“, „мама“, „приятели“, „работа“, „любовници“ и всеобхватното „общи“. Едни и същи теми се повтарят във всички категории. Винаги себично съм се старала да осигуря собствения си душевен комфорт, най-безогледно прегазвайки чувствата на другите. По-лошото е, че оправдавах поведението си със злопаметното нежелание да простя на родителите си задето бяха имали смелостта да вземат свои решения и да живеят живота си по своему. Спомням си въпроса, който Фай ми зададе в някаква изпаднала кръчма, когато езиците ни се бяха развързали от алкохола. „Не можеше ли просто… де да знам, да се носиш безцелно в живота като всички останали?“ Да, в ретроспекция съм склонна да се съглася, че съм можела. И сигурно е трябвало. В крайна сметка бяха ми предоставени достатъчно възможности. Как не съм разбрала, че майка ми ме учи да обичам, а не да бъда резервирана? Самата тя ме е обичала толкова много, че години наред ме е поставяла на първо място в живота си. Не мога да проумея защо отношението й е пораждало у мен толкова горчивина и гняв и съм го възприемала като натиск. Имах невероятни приятели и как им се отплатих? Като постоянно давах акъл на единия и използвах и подложих на безкрайно унижение другия. Приятелството ми с Иси вече едва се крепи. Зная, че единствената ми надежда да я задържа като приятелка е да се науча да бъда честна и
