център на вниманието.
Разбира се, че беше безполезно.
Настанявам се под скелетите на динозаврите, заобиколена от готически арки и въодушевени туристи, задълбочени в четене на пътеводители на всевъзможни езици. Доста е зловещо. Преобърнах целия музей, но той не е тук. Беше доста налудничаво от моя страна да се надявам, че ще го открия. Защо не разпитах Линда както трябва! Например кога е смятал да идва. И твърдо ли е възнамерявал да го направи. Толкова се зарадвах, че попадам на някаква — макар и най-далечна — следа, че дори не успях да се възползвам от подадената информация. Не мога да позвъня на Линда. Ще й навлека големи неприятности, ако майка й разбере, че е говорила с мен. Чувствам се тъпа и нещастна. Готическите водоливници очевидно са наясно със ситуацията от самото начало, защото май ми се присмиват.
Трябва да погледна нещата отстрани.
Отивам в тоалетните. Както обикновено, пред кабинките се извива километрична опашка от жени, чийто пикочен мехур е пълен до пръсване. Чакам равнодушно, твърде изтощена да нервнича, за да изплаша околните, та дано започнат да пишкат по-бързо. Улавям отражението си в огледалото — потресена съм. Изглеждам напълно изпаднала. Новата ми прическа изисква минимално внимание — едно бързо сресване с гребен, малко лак, след което леко разрошване с пръсти, за да не личат следите от гребена. Аз обаче не съм се потрудила да извърша дори тази проста операция и цялата ми коса е сплъстена на тила. Всъщност от предаването насам не съм се преобличала, не съм се гримирала и не съм яла. По принцип съм слаба, но сега направо съм изпосталяла. Цяла седмица пуша, за да убия глада, да се разсея и за утеха. Дрехите и косата ми са пропити с миризмата на фасове. Кожата ми е посивяла, очите ми са хлътнали. Приличам на ходещ пепелник. Наплисквам лицето си със студена вода и решавам да се върна при динозаврите — те изглеждат по-зле и от мен.
В продължение на три часа бавно се шляя из галериите и макар да съм готова да призная, че рибите, земноводните и влечугите са интересни по своему, въобще не могат да се мерят с Дарън. Научавам, че динозаврите са се появили преди двеста и трийсет милиона години и са просъществували сто шейсет и пет милиона години, но съзнанието ми отказва да го възприеме. Дарън го няма само от една седмица и тези седем дни вече ми се струват цяла вечност. Разбирам също така, че големите гущери са живеели на сушата и не са можели да летят, а са се придвижвали с помощта на крака, разположени под туловището. Замислям се дали да не пиша до филмовата редакция в телевизията, тъй като съм сигурна, че съм гледала касови филми с летящи динозаври, но нямам сили. Посещавам експозицията, посветена на физиологията на човека, и гледам филм за възпроизводителния процес и развитието на бебето, от който направо ми призлява. Не само заради кръвта, но и защото е доказателство — сякаш ми е необходимо!, — че любовта, животът и изживяването на този живот са истинско чудо. Въздъхвам и си поглеждам часовника. Четири и половина. Гладна съм. Решавам за последен път да обиколя галерията, посветена на живата природа, след което с огромно нежелание ще се откажа. Ще се прибера у дома и ще си направя спагети.
Тази галерия е феноменална. Състои се от няколко експозиции, демонстриращи нагледно, че всеки животински, растителен и човешки организъм е просто частица от сложна система. Атмосферата, хидросферата и литосферата на Земята са представени с помощта на страхотни холограми със специални ефекти. Има кът на тропическата гора, озвучен с шума на проливен дъжд и цвъртене на птици. Друг кът е посветен на океаните и крайбрежните ивици. Тук отеква плисък на океански вълни и крясък на чайки.
Уитби.
Той.
Може би си въобразявам, но ми замирисва на морска вода.
Погледът ми се натъква на далеч по-неромантична гледка — препарирана гърмяща змия и разлагащ се заек.
Прекосявам ураганните ветрове и се насочвам към претенциозния камбанен звън, който ми напомня музиката, звучаща на пазара Камдън. Крача по тъмен коридор към серия огледала, които отразяват и пречупват светлината, създавайки у гледащия усещането, че се намира извън Земята и наблюдава хидросферата отстрани. Безкраен е кръговратът на водата във всичките й форми — течност, пара, лед. Не разбирам точно как става. Но мащабните сребристи холограми са невероятни.
Дарън.
Изведнъж се оказвам заобиколена със стотици негови образи. Виждам Дарън. Намира се точно до мен, вдясно. Намира се точно до мен, вляво. Посягам да го докосна, но ръката ми увисва във въздуха. Виждам го. Стои пред мен, стои зад мен. Вдигам поглед и го виждам над главата си. После изчезва.
Дъхът ми напуска тялото ми и създава вакуум. Не мога да дишам. После отново нахлува в дробовете ми и едва не се просвам на пода.
Той беше там. Това беше той. Мъча се да съобразя къде е стоял и кои от образите са били просто сенки и отражения от самите огледала. Не съм в състояние. Тъй или инак, има само две възможности — назад през тропическата гора към залите „Уотърхаус Уей“ или напред към експозициите „Гледки от Земята“.
При страховитите влечуги или в космоса?
Хуквам към „Гледки от Земята“. Над редица от шест статуи, изобразяващи различните аспекти на живота на планетата ни, се извисява драматичен макет на самата Земя, която се върти между две гигантски стени. Те изобразяват Слънчевата система и нощното небе. Налитам на група ученичета, шумни, доволни и свръхвпечатлителни като всички деца. До едно са облечени в тъмносиньо и се сливат в неразличима маса от раници, акне и конски опашки.
Той е пред групата.
Спуска се с огромния ескалатор, който минава през Слънчевата система.
Нямам време да съблюдавам английските традиции. Със зъби и нокти си проправям път през тълпата ученици. Те шумно дават израз на недоволството си:
— Ама то има опашка, госпожо.
Мъчат се да ме изблъскат назад с лакти, но са безсилни пред моята любов и силата, която ми вдъхва паниката.
— Извинете. Движите се в грешната посока.
Не. Най-сетне се движа във вярната посока. Приковавам очи в тила на Дарън и не го изпускам от поглед нито за миг. Той не ме забелязва, засега решавам да не го викам. Децата помежду ни могат да се окажат доста сериозно препятствие, ако му хрумне да избяга. Ескалаторът се издига нагоре сред огромни листове кована мед, изобразяващи ядрото на Земята, на фона на етническа музика — свидетелство за лошия вкус на уредника. Подминаваме съзвездията Голяма мечка, Дракон и Змиеносец с агонизираща бавност. Иде ми да тропам с крака и макар да се проврях между неколцина посетители, стряскайки ги с напрегнатото си изражение, намекващо, че имам проблем, който не търпи отлагане, се заклещих зад дама с двойна детска количка. Насмалко да се покатеря върху нея, но явно съм дотук.
Като слизам от ескалатора, завивам вдясно след Дарън, който крачи сред изригващи вулкани и земетресения.
— Дарън — провиквам се. — Дарън!
Но гласът ми — инак доста силен — не успява да се извиси над природните бедствия и глъчката в групата на четвъртокласниците.
— Дарън!
Той се обръща.
В първия миг не ме разпознава заради новата ми прическа и несретния ми грънджфасон.
— Кас? — И докато обръщението измине пътя от мозъка до гласните му струни, на лицето му за части от секундата се изписват изненада, недоумение и радост, но накрая чертите му застиват в изражение на раздразнение.
— Това е някакво съвпадение. — Дарън оставя раницата си на пода и кръстосва ръце на гърдите си. Прищраква ми, че ми изпраща сигнала „стой настрана“. Стомахът ми изобщо не се интересува от тези послания и при вида на потрепващите мускули на ръцете му прави салто.
— Всъщност не е. От известно време те издирвам. — Не споменавам обаждането на Линда. Не искам да й създавам неприятности. — Обикалям тук от часове — пелтеча. Той сякаш се изненадва. С огромно усилие на волята продължавам: — През последната една седмица обърнах целия град да те търся. — Почесвам се по носа и млъквам. Обхождам с поглед залата, търсейки подходящо място за разговор. И той се оглежда.
