— Зная — отвръща пискливото гласче.
— Така ли? — Толкова ми олеква, че нямам идея какво друго да кажа. Изпитвам неимоверно облекчение от откритието, че поне един човек ми вярва.
— Казах на майка, че обичаш нашия Дарън. Но майка каза, че така си мисля само защото съм на седемнайсет. Никой друг не вярва, че го обичаш.
— Но ти си права, Линда. Права си. Аз наистина обичам Дарън — повтарям истерично. Фактът, че Линда ми вярва, има огромно значение за мен.
— Майка каза да не ти се обаждам.
— Разбирам.
— Просто Дарън снощи се обади и спомена, че днес може да иде до Природонаучния музей, и аз си помислих, че ти може…
— Линда, Линда, иде ми да те разцелувам — провиквам се в телефонната слушалка. Естествено, любимото му място. Ето къде ходи, за да размишлява на спокойствие. Съзнанието ми мигом е обсебено от образа на едновремешната му детска стая. Където са си дали среща пещерата на Аладин, Островът на съкровищата и пещерата на Батман. С безбройните книги, картонените макети, екосистемата Мекано и Млечния път, изрисуван на тавана. — Благодаря ти, Линда. Ужасно ти благодаря. Постъпи правилно, повярвай ми. Обичам те, Линда! Затръшвам слушалката, грабвам ключовете си и изхвърчам навън.
20.
Хуквам към метрото, стъпките ми отекват по тротоара, кръвта пулсира в слепоочията ми, сърцето ми бие до пръсване. Тичам чак до станцията на „Тауър Хил“. Подминавам доволните тълпи, които пият бира на улицата — хората ме подкачат и ми се присмиват, задето съм плувнала в пот и не нося спортен сутиен. Продължавам да тичам. Във фитнесзалата обикновено изминавам по петнайсет километра всеки ден, но не съм ходила на тренировка от „предаването“. Не че се страхувам от неизбежното сочене с пръст (в нашия салон скандалните личности са по на почит от знаменитостите — момичето на рецепцията едва не получава оргазъм всеки път когато види Джефри Арчър на бягащата пътечка) — просто нямам мотивация. Цялото ми време беше посветено на това — да открия Дарън. Вследствие на което сега страшно се задъхвам. От друга страна, затрудненото дишане се дължи не само на бързо влошаващата се физическа форма на тялото ми. А и на вълнението. Надеждата. Бъдещите възможности. Все амбициозни цели. Но съм длъжна да опитам.
Едва на метростанцията си давам сметка, че в бързината съм забравила да си взема чантата. Кога ли съм станала такава блейка?
— Добър ден, може ли да ви помоля за един билет, ако обичате? — усмихвам се мило — всъщност пускам в ход най-ослепителната си усмивка.
— Докъде?
— До Саут Кенсингтън.
— Един и осемдесет.
— Нямам пари. — Усмивката е замръзнала на лицето ми.
Продавачът изсумтява презрително.
— Да не сме благотворително дружество?
— Моооля ви се. Случаят е много спешен. Незабавно трябва да отида в Саут Кен. — Изоставям специалния очарователен тон, вдъхващ авторитет, и го удрям на молба. Служителят остава глух за тревогите ми.
— Мърдай. Имаме други клиенти. С пари.
Не помръдвам.
— Мооооля ви. — Май ще се разплача. Сълзите, които сдържам от години, постоянно заплашват да рукнат. Чиновникът въобще не ме поглежда.
— Като нямаш пари, няма да се возиш. Разкарай се.
Това е пословичната капка. В гърдите ми се надигат дълбоки, грозни, неудържими стонове. Не мога да разбера откъде излизат — със сигурност не от устата ми, следователно от носа или може би от ушите ми.
— Непременно трябва да отида там. Той е там. Той е там — ридая, което е абсурдно, както и да го погледне човек. Като начало — служителят от метрото не знае коя съм аз, нито кой е „той“, пък и въобще не му пука. Второ, аз самата не съм сигурна, че ще открия Дарън. Забелязвам сопол на ръката си, а спиралата ми, непочиствана с дни, се е размазала по лицето ми. Причернява ми пред очите от сълзи, сополи, разкаяние, фрустрация, болка и празнота. Свличам се на земята. Не мога повече. Години наред се преструвах, че не ми пука, после взе да ми пука, а сега не само че ми пука, ами налетях право в отчаянието. До гуша ми дойде. Живот без Дарън не ми стига.
— Аз ще й платя — долавям топъл, провлечен американски говор. — Струва ми се малко отчаяна. — Не смея да повярвам, че някой се държи мило с мен. Имайки предвид водопада от оскърбления, който напоследък се изля върху мен, вече почти бях изгубила надежда. Не ми остава друго, освен да предположа, че този тип е пристигнал в Англия съвсем наскоро и още не е чел пресата. Добрият самарянин коленичи до мен сред угарките и смачканите бирени кутии. Не му е лесно, тъй като, изглежда, се радва на добър апетит не само на закуска, но и на обяд и на вечеря.
— Ха, не си ли ти онова момиче от телевизията? — прошепва, подавайки ми билета.
— Не беше така, както го изкараха — защитавам се през сълзи.
— Нищо не е такова, каквото изглежда. — Той с мъка се надига и ми подава ръка. Позволявам му да ми помогне да се изправя на крака.
— Не сте журналист, нали? — питам неспокойно. Поклаща глава и изчезва в тълпата забързани туристи.
Преценявам ситуацията. Вдигам очи и забелязвам охранителна камера. Съществува известна възможност това да е поредният капан. Този тип може да е подставено лице.
Вземам се в ръце. Само Линда знае къде отивам. Тя никога не би станала съучастничка в заговор.
Възможно е обаче да са ме проследили. Дишам на пресекулки. Човекът ми се стори почтен. Колкото и невероятно да изглежда, като че ли просто направи едно добро дело. Не губя повече време в размишления. Пъхвам билета в автомата на бариерата и се втурвам към перона.
При вида на жълто-сивкавата сграда в гърдите ми прииждат чувства — позволявам си да се надявам, че може би, кой знае, той е тук, в Природонаучния музей. Осъзнавам, че отново съм изправена пред проблема с парите. На входа излъгвам, че са ми откраднали чантата. Служителите са твърде възпитани, за да ми се изсмеят в лицето.
— Обадихте ли се в полицията, госпожице? — пита яката лондончанка на входа.
— Не — признавам. — Но ще го направя.
— Кога — след като посетите нашия тиранозавър рекс ли?
— Да.
— Разбира се.
Чашата на търпението ми скоро ще прелее — качество, което напоследък бе подложено на доста провокации, — но съумявам криво-ляво да запазя присъствие на духа и да убедя музейните работници да ми позволят да позвъня на Иси. Тя им продиктува номера на кредитната си карта и те ми издават билет.
Блъсвам въртележката на входа и хуквам право към галериите. Търча нагоре-надолу по трите реда стълби и постоянно се оглеждам наляво-надясно. Не го забелязвам. Препускам из огромните коридори и надничам във всяка експозиция и кафене, които се изпречат пред погледа ми. Виждам безчет насекоми с приковани криле, фосили, препарирани орли и тигри. Мечтата на препаратора. Но не и Дарън. Проверявам в залите с кристалите, с бозайниците и с динозаврите. Виждам всяка фаза от растежа, зрелостта и старостта на всяко животно, растение и минерал, но не и Дарън. Повтарям цялото упражнение два пъти. След час и половина истерично и безплодно издирване отново се озовавам в централното фоайе. Цялото това търчане беше напълно безполезно, само привлякох върху себе си десетки учудени погледи и за съжаление станах
