— Съжалявам, че изгубих толкова време, но накрая узнах, че съм способна да обичам. Не съм те натопила. Зная какво ти е причинило предаването. Едва сега осъзнавам какво представлява в действителност и колко си бил прав. Трябва да ми повярваш, Дарън. — Питам се има ли смисъл да му казвам, че съм подала оставка от телевизията. Съмнявам се. Сигурно е чел вестниците и си мисли, че съм уволнена. Лицето ми пламти. Сърцето ми ще се пръсне, сгърчено в агония. Опитвам се да отгатна мислите му. Зная, че се мъчи да разбере, но дали ще успее? Дори да разбере, дали му пука достатъчно? Подпира се на една стъклена витрина, фактът, че изпитва подобна потребност, надали работи в моя полза.
Или може би да? Разтрива очи с юмруци.
— Повярвай ми — умолявам го.
Той поклаща глава. И много тихо — почти недоловимо, прошепва:
— Не мисля, че мога. Съжалявам. — Изглежда искрен. Изглежда съкрушен. И наранен. — Де да можех. — Навежда се, взема раницата си и се приготвя да напусне живота ми.
Цяла седмица се люшках между разкаянието, страха и отчаянието. Виех и плачех насаме. За пред хората се мъчех да запазя спокойствие, за да не изглеждам твърде глезена. Чувствах се разголена и изложена на показ. Разнищена и отречена на микро– и макрониво. Това преживяване изтощи силите ми. Малкото количество остатъчна енергия се изчерпа в опитите ми да се разбера с Дарън.
Прас.
Изведнъж се оказвам във вихъра на непозната емоция, която се плиска между полюсите на гнева и страстта. Тя влива нови сили в тялото ми и изригва във водопади от неопределена ярост, които ми вдъхват живот. Няма нищо общо с пред менструалния звяр, който обладава душата ми в продължение на три дни на всеки четири седмици. Нито със злобно хвърчащите слюнки, когато рейтингът не е висок или някой помощник-продуцент е сгафил. Нито с непоносимото раздразнение, което ме разяжда, когато Иси се метне на врата на някой смотан нещастник. Или с презрителното недоволство, когато Джош зареже поредната мацка. Гневът ми е далеч по-болезнен. Бурята на раздразнението и болката се разразява все по-силно и степента й по скалата на Рихтер се покачва. Приижда през стомаха нагоре към гърдите и сърцето ми и достига главата ми, където избухва в истински тайфун.
— Това ли беше всичко, Дарън? — изкрещявам. — С това ли се изчерпва опитът ти да ме обичаш?
Той се обръща и ме поглежда.
— Да ти кажа честно, нищо не излезе.
Изведнъж не съм способна на нищо друго, освен пак да се отдам на безразсъдството си. Изпълва ме някакво шибано отчаяние. Не зная как да предотвратя това неизбежно и напълно ненужно бедствие.
— Цял живот си бил обичан и обожаван. Предпазван. Защитаван. Поощряван да вярваш в доброто у хората, но ето че най-сетне се натъкваш на първото сериозно препятствие. Мислех, че ще се справиш по- успешно. Защото можеш да се справиш по-успешно. Да не си посмял да си тръгнеш. — Тропвам с десния си крак. — Да не си посмял да изгубиш вяра в мен. — Тропвам с левия. — Ти каза, че ме обичаш. Лесно е да се каже, мамка му. — Стърчи насреща ми като истукан. Гневните слюнки хвърчат право в лицето му. — Добре, признавам, осъзнах го късничко, но наистина повярвах в любовта и смятам, че от милиардите хора на тази земя ти си онзи, с когото ми е отредено да бъда. — Обвинително забивам пръст в гърдите му и ми иде отново да затропам с крака и да размахам ръце. Преливам от гняв, който не знае как да се излее. — Престанах да изпитвам панически ужас от безбройните „ако“-та. Зная, че не си като баща ми. Както и че не трябва да меря всички с неговия аршин. — Косъмчетата на врата ми яростно щръкват. — Съжалявам, че докато стигна до това откритие, причиних болка на толкова много хора. Ужасно съжалявам. А сега те моля да ми повярваш. Не го направих заради прокажения, шибан, смотан, задръстен рейтинг.
Мисля, че дори да бях завършила превзет колеж, при така създалите се обстоятелства изборът на подходящи фрази пак щеше да ме затрудни. Нямам сили да се боря повече и започвам да тропам с крака, все по-силно и по-силно, все по-бързо и по-бързо. Сълзите избликват от очите ми и рукват по страните ми като река. Вече съм изчерпана до краен предел.
Изтощена.
Победена.
Преставам да тропам с крака и се мъча поне частично да си възвърна равновесието. Задъхвам се, главата ме боли. Нямам сили да погледна Дарън или учениците в очите. Толкова се срамувам. През последните няколко дни изгубих всичко: двамата си годеници — единия — любовта на живота ми, другия — най-добрия ми приятел; работата си; личното си пространство. А сега — и разсъдъка си. Бях подведена, изиграна и унижена. Изпълват ме отчаяние, самота и разкаяние.
Преценявам ситуацията.
Въпреки всичко продължавам да вярвам в любовта. Което означава, че тъкмо когато се опасявах, че съм изпуснала нишката на играта, спечелих. Имам мама. Имам Иси.
Научих толкова много.
С усилие вдигам поглед към Дарън. Сърцето ми сякаш прави цигански колелата. Изтривам лицето си с опакото на дланта си, избърсвайки сълзите и остатъците от спирала. Вдигам картата на музея от пода, където я бях захвърлила.
— И знаеш ли какво, Дарън? По ирония на съдбата не съм спирала да вярвам в теб. Не съм си и помисляла, че си ме предал. Нито за миг.
И двамата дишаме тежко. Гледаме се втренчено. Лицата ни излъчват опасна смесица от гняв и прошка, любов и страст, доверие и страх, възможности и окончателност. Надежда.
От самото начало всичко е толкова бурно. Първо еуфория, после безутешност, после пак еуфория, после неописуема самота. Какво ли следва сега?
Минутите неусетно се изнизват. Никой не обелва и дума. Стоим като заковани.
— Знаеш ли, че тиранозавърът тежи двайсет и пет тона? — пита Дарън.
— Да — отвръщам предпазливо и додавам: — И е растително яден, затова му препоръчвам да мине на диета с грейпфрути. — Шегата е плоска, но по лицето на Дарън пробягва бегло подобие на усмивка. Хваща ме за ръка и ме повежда през галериите. Пръстите му пламтят.
— Значи си разгледала динозаврите?
— Да. — Цялата треперя.
— А видя ли синия кит?
— Да.
— Тогава стига ти толкова за днес. — Имам чувството, че съм забулена с множество воали, които един по един се свличат с всеки негов въпрос, но вместо да се чувствам разголена, се изпълвам с увереност. Сякаш проглеждам.
— Да.
— Как мислиш, имаш ли желание да изпием по една бира?
Този път кимам. Не съм в състояние да проговоря. Излизаме от музея под лъчите на лондонското слънце. Спираме се на стълбите и присвиваме очи, заслепени от ярката светлина и тълпите. Дарън се обръща към мен.
— Все още ли вярваш в мен, Кас? — пита. Гласът му е прегракнал от вълнение, но е все така нежен и като че ли долавям някакво обещание за бъдещето.
— Да.
— Ще ми дадеш ли още един шанс?
— Да. Ще ти дам.
Мощно, ясно, крепко ДА.
Най-сетне у дома.
Информация за текста
© 2001 Адел Паркс
© 2003 Весела Еленкова, превод от английски
Adele Parks
