— Наоми Кембъл — ухилва се той.
Прихвам да се смея.
— Ще се престоря, че е заради фетишистката ми слабост към обувки и външността ми на фотомодел, не толкова заради изумителната ми дарба да изпадам в най-неочаквани истерични припадъци.
Дарън се смее притеснено, тъй като е твърде честен, за да си признае или опровергае предположението ми. Като виждам как се смущава, прихвам още по-гръмогласно. Смея се на себе си, но най-чистосърдечно, понеже съм станала част от семейните шеги на клана Смит. Дарън ми разказва за болните си дървета и пак ме разсмива с описанието на новия си съквартирант. Разхождаме се и разговаряме с часове. На Чаринг Крос се отклоняваме от реката и се насочваме към Сейнт Джеймсис Парк, подминаваме Бъкингамския дворец и се спускаме покрай Хайд Парк.
Не помня точно в кой момент посегна към дланта ми. Мисля, че беше, когато прекосявахме Дъ Мол. Никога не съм държала мъж за ръка на публично място. Струвало ми се е толкова собственическо, толкова евтино… Дланите им винаги са лепкави, а и е трудно да вървиш по права линия, когато някой се е обесил върху теб.
Сякаш ми поникват криле. Вечерта е необикновено топла и по улиците все още се шляят десетки хора. Включително „пешеходни терористи“, вгорчаващи живота на забързания гражданин — туристи, младежи с ролери и пенсионери. Но тази вечер дори навикът им да спират и да тръгват когато си поискат, да развиват опасно високи скорости и да крачат колебливо не ме дразни. Струват ми се неизменна част от пейзажа. Заедно с бездомните продавачи на списание „Биг Ишу“, тълпи тийнейджъри от новото юротраш-поколение, приятелските компании, които тъкмо привършват пикника на открито, регулировчиците, стопаните на кучета, конната полиция по Бърдкейдж и другите щастливи двойки.
— Заболяха ме краката — признавам най-сетне. — Да поседнем някъде за по едно питие.
— Добре. Къде?
— Не знам. Вече е късно, а и не познавам добре тази част на града.
Освен това искам да наемем хотелска стая.
Просто ей така. Защото, като изключим преплетените длани, разговора, смеховете и факта, че на партито отчаяно се гордеех с Дарън, има и нещо друго. Гърдите ми сякаш са оживели за свой живот — зърната ми са щръкнали до болка и отчаяно копнеят за неговите ласки. А бикините ми скоро ще експлодират. Примирам от желание. Прималява ми от копнеж.
Махвам на първото такси, което веднага спира — страшен късмет, който възприемам като знак на съдбата. Най-безсрамно заявявам на шофьора да ни закара в някой хотел.
— В кой?
— Все едно — отвръщам, раздразнена, че ни прекъсва, защото вече ни прекъсва. Прекъсва втренчените, похотливи погледи на Дарън, изпълнени с неприкрито желание.
Колата спира пред някакъв хотел. Изпаднали в пълен унес, плащаме за стаята и оставяме твърде щедър бакшиш. Криво-ляво се справяме с неловките формалности по регистрацията и избираме вестник за сутринта. Тъкмо когато вече си мисля, че сме на път да се строполим в леглото, Дарън се заковава насред фоайето.
— Трябва да поговорим.
— Та нали цяла вечер само това правим. — Подръпвам го за ръкава на сакото, нетърпелива да го замъкна до асансьора.
— Да поговорим за нас двамата. — Единствената тема, която избягвахме.
— Ех, че си дечко — подкачам го.
Той обаче неумолимо ме повежда към бара на хотела. Едно питие ще ми дойде добре. Не съм пила, откакто си тръгнахме от партито, което ще рече — някъде към девет. Вече е почти полунощ — съществува сериозна опасност да изтрезнея. В миналото неведнъж съм се оказвала в бар на лондонски хотел. Запозната съм с етикета. Веднага ще изникне сервитьор, който уж дискретно ще се засуети около нас. Ще избягва погледите ни и ще ни нарича „госпожо“ и „господине“ наместо обръщения, имащи каквото и да било отношение към действителната ни самоличност. Ще се увери, че сме наясно с местоположението на тоалетните, тъй като знае, че ще трябва да се снабдим с презервативи, а и най-вероятно ще се нуждаем от подходящо място, където да се разтоварим от прекомерната консумация. Ще подмени пълния пепелник с чист и ще ни сервира чинийка с кашу и меню с коктейли. Ще очаква от нас да се нафиркаме до козирката в старанието си да се отървем от гузната си съвест и мисълта за евентуалните последици, както и да му оставим огромен бакшиш, преди да се запрепъваме към стаята си. Дарън нарушава правилата, като си поръчва лимонада. Развеселена от детинския му избор, избухвам в кикот до момента, в който казва:
— А ти, Кас? Предлагам да запазим ясен разсъдък.
Аз искам двойна водка и помътен разсъдък, но поръчвам минерална вода. Не обелваме и дума, докато чакаме келнера да отиде до бара, да приготви напитките и да ни ги сервира. Когато най-сетне са на масата, никой от двама ни не предлага наздравица. Тишината полепва по мозъка ми и задавя носа и гърлото ми, сякаш в опит да ме задуши.
— Защо?
Този въпрос — възмутително откровен — ме шокира. Дарън наивно очаква също толкова откровен отговор. Иска целият му живот да се ръководи от истината. Аз пък, натъкна ли се на нея (което рядко ми се случва), я разглеждам като препятствие. Но поради късния час и тръпнещото очакване в гласа му капитулирам:
— Като някакво всеобхватно „защо“ ли да го приемам? Защо не се обадих? Защо не отговарях на съобщенията ти? Защо ме нямаше, когато идваше да ме видиш?
— Не, Кас, отговорите на тези въпроси са ми известни. — Амииии! Как така? — Зная защо избяга. Зная, че изпитваш ужас да не би да се обвържеш с някого, от което заключих, че не ми остава нищо друго, освен да изчакам. Надявах се с времето да разбереш, че намеренията ми са сериозни. Ако поне това не ми беше известно, как, мислиш, бих успял въобще да разговарям с теб тази вечер? Не смяташ ли, че съм се побърквал от гняв и… — замълчава — … болка? Но заключих, че дори да си ме наранила, не си го направила от жестокост, макар да беше много болезнено. Направи го, защото не знаеше как другояче да реагираш. Нараняваш хората, защото така си свикнала. И това е единствената причина, която ме възпря хубавичко да те насоля. Повярвай ми, имах огромното желание.
Млъква, аз го поглеждам. Очите му издават смесица от объркване и мъдрост, увереност и панически ужас. Толкова се срамувам. Ако ми се беше разкрещял, можех да се врътна и да си тръгна. Щях незабелязано да се шмугна в убежището на своята надменност и напълно оправдано да си кажа, че не ме разбира и никога няма да ме разбере. Само че той ме разбира.
— За минута не съм спирал да мисля за теб, Кас. За минута не съм спирал да те искам. И сега те питам защо не си позволяваш да ми повярваш?
Значи е прозрял. Поразена съм — това доказва преданост. Само че той си е такъв, пада си по предаността. Питам се как да отговоря на въпроса му. В крайна сметка нито веднъж не ме е подвел, наранил или разочаровал. Притежава качества и черти, които смятах, че са изчезнали с Мерлин и кръглата маса на крал Артур. Които сами по себе си са легенда.
Не намирам логична причина, поради която да не му се доверя.
Не мога да измисля и убедителна лъжа. Затова най-добре да му кажа истината, част от истината, нещо подобно на истината:
— Вярвам ти.
Лицето му, досега напрегнато и тревожно, се разлива в широка усмивка. Хваща брадичката ми, вирва главата ми и ме целува. Целувката е силна, всепоглъщаща, изпълваща. Дарън е доволен от отговора ми — смята, че шестмесечно изчакване в ролята на страничен наблюдател ме е вразумило. Следователно можем да пристъпим към асансьора и стаята си. Аз му вярвам, но той не бива да вярва на мен. Сгодена съм за Джош. И макар да зная, че съм дала дума, водена от погрешни мотиви, все пак съм дала дума. Горкият Джош. Горкият Дарън. Ако можех да се харесам поне мъничко, щях да съжаля и себе си. Зная, че трябва да се отдръпна, да прекратя целувките и да му кажа за Джош. Но не мога. Страхливка. Макар досега да беше истинско олицетворение на мъдростта, Дарън няма да проумее, че от страх да го обичам съм се сгодила за
