— Мислиш ли, че постъпваме правилно, Джош?
— Като вдигаме пищна сватба вместо скромно тържество в тесен кръг ли? Определено. Ще бъде голям купон, имаме да каним толкова много хора — моето семейство, твоите колеги, да не говорим за всички онези хора, които наистина искаме да присъстват. В нашия случай определено трябва да се направи голямо тържество.
Затаявам дъх. Като го изпускам, от устните ми се отронва непредвидена реплика:
— Не, имах предвид правилно ли постъпваме, като се женим?
Двоен риск.
Чоплене на душата под въздействието на джина — най-гнусната разновидност.
— Е, ако просто живеем заедно, пак ще се налага да спиш с мен — шегува се Джош. — Поглеждам го и установявам, че е потресен. Закашля се и пита: — Толкова ли беше зле?
— Не — усмихвам се, разрошвам косата му и лепвам шумна целувка на страната му. — Напълно оправда славата си на шампион.
Прихваме да се смеем, аз и моятнайдобърприятелДжош. За пръв път след годежа се чувствам малко по-спокойна в негово присъствие. Очевидно причина за напрежението е бил сексът. Сега, след като разрешихме този въпрос, се чувствам по-добре. Отново можем да разговаряме спокойно. Възползвам се от този факт и продължавам:
— Просто се безпокоя, че никой от двама ни не знае как се прави това. Не сме имали продължителни връзки…
— Защото не сме били с подходящите хора. Създадени сме един за друг.
Разбира се.
— Да, но моите родители са разведени, а твоите са заедно само напук един на друг. Надали това са най-подходящите примери в живота. — Защо се опитвам да натисна бутона за самоунищожение? Бракът с Джош е именно онова, което искам. Защо му пускам такива мухи?
— Десетки хора се справят.
— И десетки други не успяват — мрачно възразявам. После си напомням, че онези, които не успяват, са се оженили с погрешна мотивация — подмамени от лъст, страст, неконтролируема любов. Ние с Джош сме съвсем друг случай. Ние се женим, защото си приличаме. Защото сме съвместими. Защото се чувстваме удобно един с друг.
Отлично.
Джош пъхва ръка под завивката. Отпуска длан върху бедрото ми. Очертава кръгчета с палец. Имам чувството, че дразни кожата ми по възможно най-неприятния начин.
— Искаш ли пак?
Пак ли?
Не се бях замисляла за пак.
Но, разбира се, предстои пак. И пак, и пак.
— Всъщност съм малко уморена.
— Не се тревожи. Разполагаме с цялото време на света. — Джош се обръща на другата страна и след броени секунди вече спи. Диша дълбоко и равномерно.
Цял живот пак и пак.
Краката ми са като късчета лед.
17.
Бейл излезе с възможно най-абсурдното, най-вбесяващото и най-неуместното предложение до момента.
— Парти ли? — не вярвам на ушите си.
— Да, Йокаста, нали се сещаш — музика, пиене, веселба.
— Но защо?
— За тружениците, естествено. За да им се отблагодарим за усиления труд в момент на криза и за да отпразнуваме сегашния си възход.
Бейл — по-скоро олицетворение на есенцията на човешката подлост, отколкото на ангелското начало у човека — си няма и представа какво е това алтруизъм. Не хващам вяра на приказките му. Кой знае коя млада секретарка си е набелязал. Подозирам, че търси възможност да напие някого до безпаметност. И така да е, пак не си струва да се хвърлят на вятъра толкова пари.
— Я не го увъртай, Бейл. Кажи ми за какво става дума.
Веднага чистосърдечно си признава:
— Данъчни облекчения. Имам определен бюджет за обучение и развлечение на персонала.
— Аха. — Замислям се. Партито не е чак толкова лоша идея. Особено ако се състои след медения месец, когато ще съм хванала тен. Прехвърлям наум гардероба си, размишлявайки какво да облека, за да предизвикам възможно най-голяма сензация.
— Добре, ще гледам да организирам нещо през август.
— Август е твърде далеч. Трябват ми фактури с дати отпреди края на юли. Партито трябва да се състои този месец.
— Ами значи: Сори, Майкъл! — Бейл е толкова старомоден, че спокойно мога да си позволя да му пробутам подобна отживелица. — Ще трябва да възложиш организацията на някой друг. На двайсет и първи се женя. — И изтъквам очевидния факт: — След няма и три седмици.
— Значи ще стане преди сватбата. — Бейл посяга към настолния си рекламен календар от „Плейбой“. Съсредоточава се върху миниатюрните цифрички между грамадните цици и стегнатите задничета на моделите. — Днес е втори. Ще го направим в петък идната седмица — това е тринайсети. Не си суеверна, нали? Така ще имаш на разположение цяла седмица, за да изчистиш фактурите преди сватбата. — Бейл ме гледа втренчено. — Умееш да правиш такива хубави коктейли.
Иде ми да му се сопна, че това не влиза в длъжностната ми характеристика. И че имам не една и две задачи, които трябва да отхвърля, преди да изляза в отпуска. Както и да върви на майната си. Но в очите му припламва нещо, което ме навежда на мисълта, че въпросът не подлежи на дискусия. Бейл ме проверява. Иска да види дали съм достатъчно изпълнителна и отдадена на работата си, за да организирам голямо служебно мероприятие седмица преди сватбата си. Или предварително съм се разкапала от щастие.
Мизерник.
— Разбира се — усмихвам се и изскачам от кабинета му.
— Гадняр! — просъсквам, вече на сигурно място пред скрийнсейвъра на компютъра си.
— Какво става? — любопитства Фай, която тъкмо минава покрай бюрото ми.
— Както винаги. Бейл — простенвам. — Поставя ми все нови и нови задачи, за да провери няма ли най- сетне да се проваля. Само това ми липсва.
— Сега пък какво иска?
— Да направя купон.
— Купон ли? Велико! — радостно възкликва Фай, допускайки възможно най-голямата грешка в преценката си, доколкото позволяват човешките възможности. Като засича мълниеносния ми поглед, веднага се поправя: — Всъщност, като си помисля, не виждам нищо велико.
— И аз не виждам нищо велико — сопвам се в отговор. — Като изключим последните подробности около сватбата, имам да приключвам второто тримесечие, да пиша презентация за изпълнителния съвет, да следя как върви работата по „Трилогия на престъплението“, да издействам договор за отразяването на Тур дьо Франс, да избутам последното издание на „Секс със екс“ за този сезон и да одобря кастинга на семейство Скот за „Тедингтън Кресънт“!
Към края на списъка лицето ми порозовява като тоалет на Барбара Картланд.
— Добре, добре, всичко ми е ясно. Успокой се, розовото хич не ти стои. — Фай слага длан на рамото ми. — В момента не съм толкова натоварена. Мога да ти помогна.
— Ще го направиш ли?
— Естествено — изчуруликва жизнерадостно, съвсем не като животоспасителка, каквато всъщност се явява в случая. Иде ми да я разцелувам.
